Огнен кръст

— Лъжец! Искаш да отидеш сам, нали?

— Добре, представи си, че тръгнем заедно — каза меко Нюмън, докато прибираше ключа в джоба си. — Вероятно още наблюдават апартамента. Ти си с мен. Половината от съзнанието ми е заета с това да пазя теб, да внимавам да не ти се случи нищо. А трябва да бъда съсредоточен изцяло върху собствената си безопасност. Мисля ли и за теб — ще убият и двама ни. Ако съм сам, шансът ми за оцеляване нараства много.

Тя стоеше със скръстени ръце. Гневът й се бе уталожил. Нюмън се надяваше, че е достатъчно умна, за да разбере аргументите му. Тя изведнъж се усмихна:

— Разбирам, Боб. Хареса ми как каза „да пазя теб“. Сети се, че това е ключът от задната врата, нали?

— Тъкмо мислех да те питам. През задния вход влизането и излизането ми от сградата ще бъде по-лесно.

— После ще дойдеш тук, нали?

— Майка ти има ли ключ от апартамента в Бордо?

— Да… — каза го, преди да разбере какво всъщност имаше предвид той. — Значи няма да се връщаш, така ли? А аз как ще разбера дали всичко е минало добре? Трябва да знам това, Боб.

— Ще ти се обадя веднага, щом имам възможност. Не мога да ти обещая точно време, но ти обещавам да ти позвъня. — Поколеба се, преди да премине на другата, малко по-деликатна тема. После продължи: — Изабел, една много важна жена, която работи за друг човек, ще те посети скоро…

— За теб ли е важна? — очите й отново заблестяха.

— Казах ти, не работи за мен. Но шефът й е мой близък сътрудник. Жената се казва Пола. За да си сигурна, че е тя, Пола ще употреби думата „Грюер“.

— Ще се погрижа за нея — каза Изабел, поуспокоена донякъде. Нюмън се зачуди какво щеше да стане, когато се съберат Пола и Изабел. И двете бяха еднакво умни, а и еднакво своенравни. Може би не трябваше да дава на Пола адреса на французойката. Но сега вече бе късно. Той се изправи:

— Имаш ли няколко празни бутилки?

— Цяла торба. От минерална вода са. Тъкмо се канех да ги изхвърлям. Пия много вода — тя хвана нежно ръката му. — Жадно създание съм аз, и не само за теб. Бутилките са в кухнята.

Влязоха в кухнята, боядисана в много светлосиньо, и Нюмън забеляза, че всичко е безупречно чисто и подредено. Изабел отвори един шкаф и извади здрава пластмасова торба.

— Вътре са двадесет. Празни, но с капачките. Преброих ги, когато ги слагах вътре. Такава съм си. Какво гледаш?

На една лавица бяха наредени няколко алуминиеви фунии. Нюмън избра една, бръкна в торбата, извади бутилка, махна капачката й и пъхна на нейно място фунията. Тя плътно прилепваше по ръба на гърлото.

— Може ли да взема и това? Освен ако не ти е любимата.

— Смешно. Слагай я в торбата!

Той я прегърна, преди да тръгне, освободи се с мъка от ръцете й, обхванали го като пипала на октопод, и излезе от сградата. Влезе в реното, сложи торбата отзад и я покри с одеялото, което беше на задната седалка. Караше бавно по улиците на Аркашон, когато подмина някакъв пешеходец. В последния момент на Нюмън му се стори, че позна униформения френски офицер. Фаровете го осветиха само за секунди, после мъжът се скри в сенките. Да, не можеше да е сгрешил. Въпреки униформата и ниско нахлупеното военно кепе Нюмън можеше да се закълне, че бе видял лейтенант Бертие. Имаше нещо много познато в начина, по който вървеше. Нюмън си припомни срещата си с него във фоайето на „Браднъл“, когато човекът, представящ се под името Джеймс Сандърс, се бе препънал и бе изругал на чист френски. Това беше още един повод за тревога по пътя за Бордо.