Човекът-звяр

— Ах, не, не те обичам вече!

Той я изгледа и удари с юмрук по масата, а лицето му се наля с кръв.

— Я по-добре ме остави на мира! Аз преча ли ти да се забавляваш? Укорявам ли те?… На мое място всеки честен човек щеше сума работи да направи, а аз нищо не правя. Първо би трябвало да ти тегля един ритник и да те изхвърля. Тогава може би ще престана да крада.

Севрин пребледня като смъртник, защото и тя често си бе мислила, че щом такъв ревнив мъж може да търпи жена му да има любовник, това е признак на тежко заболяване, на нравствена гангрена, постепенно разяждаща задръжките му, убиваща съвестта му. Но въпреки това се бореше, не искаше да признае вината си. Извика му задъхана:

— Забранявам ти да пипаш парите!

Той престана да яде. Сгъна спокойно салфетката, стана и й каза подигравателно:

— Ако искаш, хайде да делим!

И се наведе, готов да отмести перваза. Тя се хвърли напред, стъпи върху паркета, където бяха парите.

— Не, не! Знаеш, че бих предпочела да умра… Не отваряй! Не, не! Недей пред мен!

Тази вечер Севрин имаше среща с Жак зад сточната гара. Когато се върна след полунощ, си припомни сцената с мъжа си и превъртя два пъти ключа на спалнята. Рубо имаше нощно дежурство, не я беше страх, че ще се върне за спане, защото това се случваше рядко. Но въпреки че бе дръпнала завивката до брадата си и не бе угасила нощната лампа, не можеше да заспи. Защо бе отказала да делят? Мисълта да се възползува от тези пари вече не я възмущаваше толкова. Не беше ли приела оставената й като наследство къща в Кроа дьо Мофра? По същия начин можеше да вземе и парите. Пак я побиха тръпки. Не, не, никога! Би взела и парите, но те бяха откраднати от трупа след ужасното убийство и тя не би посмяла да ги докосне, страх я беше, че ще изгорят пръстите й. Севрин се поуспокои, започна да размишлява: би ги взела не за да ги харчи; напротив, щеше да ги скрие другаде, да ги зарови на известно само на нея място, където да останат навеки; така поне половината от цялата сума нямаше да отиде в ръцете на мъжа й. Нямаше да тържествува, че е взел всичко, щеше да му попречи да проиграе и това, което й принадлежи. Когато часовникът отмери три, вече съжаляваше до смърт, че се е отказала от подялбата. В главата й се прокрадна все още далечна, неясна мисъл — да стане и да измъкне изпод паркета всичко, да не му остави нищо. Но я вледеняваше такъв ужас, че не се решаваше да стигне докрай. Да вземе всичко, да го запази, без той да посмее да се оплаче! Полека-лека изпълнението на този план се превърна в необходимост, някъде дълбоко в нея несъзнателно се надигаше воля, много по-силна от съпротивата й. Въпреки че не го желаеше, скочи внезапно от леглото — не можеше да постъпи по друг начин. Вдигна фитила на лампата и отиде в трапезарията.