Томичукалата
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #24
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Томичукалата». Краткое содержание книги:
Боби Андерсън, авторка на уестърни, случайно се натъква на грамаден и странен предмет. По-късно тя споделя с приятеля си Джо Гарднър — поет и заклет алкохолик: „Беше летяща чиния. Нито един самоуважаващ се автор на научнофантастични романи не би описал подобно нещо, а пък ако го стори, нито един самоуважаващ се редактор не би го допуснал в книгата… Няма по-изтъркан писателски трик.“
Но около летящата чиния, катастрофирала още преди ледниковия период, витаят зли сили, които въздействат на хората в градчето, превръщат ги в томинокърс, загубили човешкия си облик. Невинни уреди като косачки, автомати за кока-кола и прахосмукачки оживяват и започват да убиват. Извънземните въздействат чрез компютри, четящи мисли, свързани с видеокасетофоните на местните жители.
Кошмарът започва…
Все едно, самоличността му тук не е от значение. По-важното е, че той скоро успял да спечели повечето от християните в градчето и да ги привлече към своето собствено самобитно тълкуване на въпросите на вярата, така че когато дошло време за прибиране на царевицата новият проповедник вече разполагал със солидно паство, за голямо разочарование на господин Хартли, който обслужвал духовните потребности на методистите от Илион и Троя, и на господин Кроуел, който пък се грижел за душите на баптистите от Илион, Троя, Етна и Юнити (тогавашните шегобийци упорито разпространявали слуха, че жилището на Емъри Кроуел му било предоставено от кметството на Троя, но хемороидите му били от Бога.) Както и да е, воплите и на двамата се оказали глас в пустиня, а паството на проповедника Колсън непрекъснато нараствало, докато онова почти вълшебно лято на 1900 г. се точело към края си. Прибраната реколта била нещо повече от рекордна: бедната и неособено плодородна земя на Нова Англия, обикновено стисната като прословутия дикенсов Скрудж, този път надминала и рога на изобилието. Господин Кроуел, онзи с Божите хемороиди, ставал все по-потиснат и мълчалив. Карал я така цели три години и накрая се обесил в избата на жилището си.
Новата евангелистка страст, която помитала Илион като холерна епидемия, докарала много безсънни нощи и на методисткия свещеник господин Хартли. По принцип методистите са може би най-сдържаните измежду всички вярващи християни и се вслушват не толкова в самата проповед, колкото в нейното вътрешно послание, а когато се молят, го правят в благопристойно мълчание, като смятат, че най-подходящото място за казване на амин е само след края на Отче наш и на малкото химни, неизпети от църковния хор. Да, но същите тези доскоро сдържани люде сега вече се държели безобразно. Още малко, викал си господин Хартли, и ще почнат да измъкват и змии от пазвите си. Всеки вторник, четвъртък и неделя сборищата в шатрата на новия проповедник, издигната край пътя за Дери, ставали все по-шумни, невъздържани и емоционално непредсказуеми. „Ако такива работи се вършеха в някоя панаирджийска палатка, всички щяха да ги сметнат за прояви на истерия — рекъл той веднъж на Фред Пери, църковен настоятел и близък негов приятел, с когото понякога вечер сядал на чашка шери в задната стаичка на църквата. — Но понеже това е шатрата на проповедника, значи може да се представи и като религиозен екстаз.“
С течение на времето подозренията на преподобния Хартли по отношение на Колсън се оказали повече от основателни, защото в един момент Колсън избягал от градчето, но първо понатрупал доста нечисти парици и добре се възползвал от наивността на немалко жени и девойки. На всичкото отгоре оставил и друг траен спомен за присъствието си, като променил за последен път названието на градчето.
Проповедта му в онази знойна августовска вечер започнала с темата за жътвата като символ на Божията благодат, след което Колсън побързал да насочи вниманието си към самото градче. Било толкова горещо, че се принудил да си разгърди редингота. Косата по слепоочията му лепнела от пот. Сестрите от паството вече се готвели за обичайните безобразия и крясъци амин, ала проповедникът още не мислел да свършва.
— За мен този град е свещен — обърнал се Колсън към присъстващите и здраво сграбчил амвона с двете си лопатести ръце. Вероятно той е имал и други причини да нарече града свещен, освен факта, че бил почел мястото с шатрата си (да не говорим за женските истории), но за тях проповедникът така и не казал нищо. — Това е моят „пристан!“ Обетованата земя, която ми напомня за домашното огнище на детството и за онази райска градина на Адам и Ева, където двамата живеели в мир и сговор, преди да посегнат към плодовете на дяволското дърво. Свещен е, казвам ви! — вдъхновено изревал Колсън.
Години по-късно все още се намирали хора от неговото паство, които продължавали да се възхищават от начина, по който божият служител славел делата Господни, па бил той мошеник, или не.
— Амин! — отвърнала тълпата.
Вечерта била топла и задушна, но това едва ли обяснявало напълно поруменелите женски лица, които станали често срещано явление, откакто проповедникът Колсън се заселил в градчето.
— Това място е благодат свише!
— Алелуя! — възторжено пригласяли богомолците с блеснали погледи. Бюстовете на жените трепетно се повдигали и спускали, малки розови езичета се стрелкали и облизвали засъхналите устни.