Войната на старците [Old Man's War - bg]

17.

„Сега е лесната част — написа ми Джейн. — Само се дръж“.

Вратите на хангара отхвръкнаха с взривове навън, последвани от експлозивно разхерметизиране, което ми напомни болезнено предишното ми пристигане в околностите на Корал. Само че този път хангарът не се изпълни с отломки от опасни предмети — единствените предмети в помещението бяха екипажът на „Спароухок“ и войниците, натикани в своите обемисти херметизирани десантни костюми. Подметките ни бяха приковани към пода с помощта на електромагнитни плочи, но малко след взривяването на вратите и отдалечаването на останките им на безопасна дистанция плочите щяха да бъдат изключени и щяхме да изхвърчим през отвора, отнесени от излитащия навън въздух — в хангара бе създадено повишено налягане, за да подсигури изхвърлянето ни.

Така и стана. Усетих, че краката ми се отделят от пода, и в следващия миг се почувствах, сякаш невидим гигантски молец ме отнася към зейналата дупка. По съвет на Джейн изпънах тялото си напред и само след броени секунди бях в открития космос, където се запремятах безпомощно. Толкова по-добре, защото трябваше да изглежда така, сякаш сме се озовали там неочаквано — в случай, че рреите ни наблюдаваха. В първия миг бях споходен от ужасен световъртеж и това продължи, докато се мъчех да се ориентирам къде е горе и къде долу. Всъщност долу бе на двеста километра под нас, където върху тъмната маса на Корал бавно се местеше разделителната линия между деня и нощта.

При следващото завъртане се озовах срещу „Спароухок“, който тъкмо бе ударен едновременно на четири места и силуетът му се озари от пламъци. Никакъв звук, нито гореща вълна, благодарение на вакуума между мен и кораба, но яркото сияние заместваше напълно останалите дразнители на сетивата ни. Като по някакво чудо „Спароухок“ отвърна на стрелбата и пусна четири ракети, които потънаха в мрака на космоса — към мястото, където вероятно се спотайваше врагът. Знаех добре, че част от екипажа все още е на борда. Описах още един пълен кръг и когато се извърнах към „Спароухок“, той тъкмо се разцепваше на две под следващия залп от ракети. Сега вече хората там бяха обречени. Надявах се поне изстреляните ракети да попаднат в целта.

Носех се съвсем самичък надолу към Корал. Може би наблизо имаше и други войници, но нямаше как да ги видя, тъй като костюмите ни не отразяваха светлина и ни бе забранено да поддържаме връзка чрез МозКом, докато не навлезем в горните слоеве на атмосферата. Но нямаше друг начин, след като искахме да останем незабелязани. Продължих да падам, загледан в ръба на планетата, който поглъщаше звездите. Моят МозКом издаде мелодичен звук — напомняше ми, че е време да включа щита. Потвърдих командата и от раницата на гърба ми изскочи рояк наноботи. Те обгърнаха костюма ми с електромагнитна мрежа и ме затвориха в матовочерна сфера. Вече бях обгърнат от непрогледен мрак. Можех само да се радвам, че никога не съм страдал от клаустрофобия, инак със сигурност щях да се насера от страх.