Разгневени сърца

Ръцете й се разтрепериха. Гърлото й пресъхна. Взе пушката и чак тогава открехна леко вратата.

— Аз съм! Конър. Махни пушката!

Сари пусна оръжието. Конър стоеше облегнат на стената, изтощен и безсилен. Но жив! Жив! Върна се! Точно както обеща! Сари искаше да извика от щастие.

Конър опря глава на вратата и кимна назад към полето.

— Девлин и Робъртс са в плевнята. Казах им, че могат да останат през нощта там. Мисля, че нямаш нищо против?

Сари кимна.

— Разбира се, че нямам.

— Откриха ме в Кайова Крийк. Брат ти… — Конър пое дълбоко въздух. — … е мъртъв, Сари.

Сари понечи да каже нещо, но той само кимна и продължи:

— Не съм го убил аз. Не съм стрелял. Ти беше права — аз не съм съдия. Майкъл сигурно вече е поискал прошка от Господа, но не аз го пратих там. Той щеше да ме застреля, когато Девлин се втурна…

Сари затвори очи.

— Било е просто въпрос на време — прошепна тя.

— Не искам той да стои между нас — промълви Конър. — Никога повече…

— Никога!

— И никакви тайни!

Сари се усмихна.

— Никакви тайни!

— Искам… — той пое дъх и продължи: — Искам да те обичам, Сари! Ако това означава да остана тук, в равнината, да се науча да бъда фермер и да се грижа за всичко, ще остана. Ще го направя, каквото и да ми коства. Само ми кажи, че ме обичаш!

Сари хвана ръката му, погали я и каза:

— Обичам те!

Конър се наведе към нея. Тялото му гореше. Ръцете му я прегърнаха. Зали я нежността, която щеше да бъде техният бряг, техният пристан, техният живот. Конър я притискаше към себе си с всички сили. Душата му стенеше от болка.