Аз, детективът
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Аз, детективът». Краткое содержание книги:
И АЗ, ДЕТЕКТИВЪТ ще удовлетвори очакванията на почитателите му по целия свят.
Авторът запознава читателите с любимия си северен бряг на Лонг Айланд, където екзотичната природа е ням свидетел на много опасни тайни.
Опитен и проницателен нюйоркски детектив търси истината, която се крие зад брутално двойно убийство.
Романът е изпълнен с характерното за Демил късащо нервите напрежение и остър хумор.
Предполагам, че сега имаше място за още двама, щом семейство Гордън не бяха в състояние да участват.
— Благодаря — отвърнах. — Ще се опитам. — Всъщност не бих го пропуснал за нищо на света.
— Може да дойде и началникът Максуел — каза господин Тобен. — Той знае всички подробности.
— Чудесно. Да донеса ли нещо? Може би вино?
Той любезно се усмихна.
— Просто елате.
— С някого — напомних му аз.
— Да, с някого.
— Чували ли сте някога… някакви клюки за семейство Гордън?
— Какви?
— Ами… например сексуални.
— Нито думичка.
— Финансови проблеми?
— Нямам представа.
И продължихме все в този дух още десетина минути. Понякога хващаш човек в лъжа, понякога не успяваш. От значение е всяка лъжа, колкото и да е малка. Не успях да хвана господин Тобен в никакви лъжи, но бях съвсем сигурен, че е познавал жертвите по-отблизо, отколкото показва. Само по себе си това нямаше значение.
— Можете ли да назовете някой от приятелите на семейство Гордън? — попитах.
Той се замисли за миг, после отговори:
— Ами, както казах, вашия колега Максуел например. — После спомена още няколко души, чиито имена не ми говореха нищо. — Наистина не познавам добре приятелите или колегите им. Както отбелязах… ами, нека го кажа направо — те бяха нещо като натрапници. Но бяха привлекателни, културни и имаха интересна професия. И двамата бяха доктори. Така да се каже, и двете страни печелеха… Обичам около мен да има интересни и красиви хора. Да, малко е повърхностно, но ще се изненадате колко повърхностни могат да са интересните и красиви хора. — Той млъкна за момент, после каза:
— Съжалявам за случилото се с тях, но с нищо повече не мога да ви помогна.
— Вие вече изключително ми помогнахте, господин Тобен. Много ви благодаря за отделеното време и за това, че не настояхте да повикате адвоката си.
Той не отговори.
Излязох от сепарето и господин Тобен ме последва.
— Ще ме изпратите ли до колата? — попитах аз.
— Щом искате.
Спрях до маса с много литература за виното, включително брошури за винарната „Тобен“. Събрах няколко и ги напъхах в малката си чанта.
— Много си падам по такива неща — казах. — Имам всичики брошури от Плъм Айланд — за чумата по добитъка, за болестта на подутата кожа и така нататък. Така или иначе, за мен този случай е цял университет.
Той отново не отговори.
Помолих го да ми намери от мерлото 95-а, и той го направи.
— Джаксън Полък — казах по отношение на етикета. — Никога нямаше да се сетя.
Сега има за какво да си приказвам на срещата довечера. — Занесох виното на касата и ако си мислех, че господин Тобен ще ми го даде безплатно, много се лъжех. Платих си пълната цена.
Излязохме навън.
— Между другото, и аз като вас се познавах със семейство Гордън.
Господин Тобен спря, аз също. Той ме погледна.
— Джон Кори — казах аз.
— А… да. Не чух добре името…
— Кори. Джон.
— Да… Сега си спомням. Вие сте полицаят, когото раниха.
— Точно така. Вече се чувствам много по-добре.
— Не сте ли детектив от Ню Йорк?
— Съм. Началникът Максуел ме назначи да му помагам.
— Разбирам.
— Значи семейство Гордън са споменавали за мен?
— Да.
— Хубави неща ли ви разправяха?
— Сигурен съм, че е така, но не си спомням точно какво.
— Всъщност с вас сме се срещали веднъж. През юли.
Бяхте организирали дегустация в голямата зала.
— А, да…
— Носехте лилав костюм и вратовръзка с лози и грозде.
Той ме погледна.
— Да, струва ми се, че наистина се срещнахме.
— Няма съмнение. — Огледах покрития с чакъл паркинги отбелязах:
— В последно време всички имат автомобили.
Онзи там е моят. Говори на френски. — Докато запалвах двигателя с дистанционното управление, попитах:
— Оновабяло порше там ваше ли е?
— Да. Откъде знаете?
— Просто си помислих, че може да е ваше. Вие сте от хората, които биха, си купили порше. — Протегнах ръка и се сбогувахме. — Сигурно ще се видим на вашето събиране — казах аз.
— Надявам се, че ще откриете кой го е извършил.
— О, сигурен съм, че ще го открия. Винаги успявам. Чао.
Бонжур.
— Бонжур е „добър ден“.
— Точно така. Оревоар.
Разделихме се и стъпките ни захрущяха по чакъла в противоположни посоки. Пчелите ме последваха до колата, но аз бързо се пъхнах вътре и потеглих.
Замислих се за господин Фредрик Тобен, собственик, бонвиван, познавач на всички красиви неща, голяма клечка в района, познат на жертвите.
Опитът ми подсказваше, че е чист като бебе и че не трябва да си хабя времето за него. Господин Тобен не се вписваше в нито една от всичките ми теории за причината за убийството на семейство Гордън и за това кой може да го е извършил. И все пак инстинктът ми подсказваше да обърна повече внимание на този господин.