Нощен патрул
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич
- Серия: Патрулите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нощен патрул». Краткое содержание книги:
— И защо?
— Такъв дребен садизъм — магът се закикоти. — Разговорът ми доставя истинско удоволствие. Нима ни смятате за банда от побъркани кръвожадни психопати?
— Не, смятаме ви за банда хитри мерзавци.
— Нека да сравним методите си — Тъмният, изглежда, се беше захванал здраво с любимия си коняк. — Нека да сравним вредата от действията на Патрулите, нанесена на обикновените хора, нашата фуражна база.
— Хората са фураж за вас.
— А за вас? Или Светлите сега произлизат от Светли, а не от тълпата?
— За нас хората са корените. Нашите корени.
— Нека бъдат корени. Защо да се караме за отделни думи? Но тогава това са и наши корени, момиче. И те ни изпращат все повече и повече сок, няма да го крия, това не е тайна.
— Ние също не ставаме по-малко. И това не е тайна.
— Разбира се. Бурно време, стрес, натоварвания — хората живеят на ръба, а от него лесно можеш да паднеш. Поне в едно нещо достигнахме до общ извод! — магът се разсмя.
— Достигнахме — съгласи се Тигърчето. Тя вече не гледаше към мен, разговорът се прехвърли към вечния, неразрешим въпрос, над който си блъскаха главите философите на двете страни, а не двама скучаещи магове, Тъмен и Светъл. Разбрах, че Тигърчето вече е съобщила всичко, което е трябвало да науча.
Или поне всичко, което е сметнала за възможно да каже.
Взех халбата бира, сложена пред мен. Пресуших я с отмерени, дълбоки глътки. Наистина ми се пиеше.
Ловът е престорен?
Да. И аз отдавна го бях разбрал. Основното, което трябваше да науча, беше, че нашите също вече са наясно с това.
Дивака не е хванат?
Разбира се. Иначе вече щяха да са се свързали с мен. По телефона или ментално, това нямаше да е проблем за шефа. Убиецът щеше да бъде предаден на Трибунала, Светлана нямаше да се разкъсва между желанието да помогне и необходимостта да не се намесва в битки, а аз бих могъл да се изсмея в лицето на Завулон.
Но как, как е възможно да се намери в огромния град човек, чиито способности се проявяват спонтанно? Избухват — и гаснат. От убийство до убийство, от една безсмислена победа над Злото до друга? Дори наистина да е известен на Тъмните, това е тайна на най-висшите звена на ръководството.
И в никакъв случай не на тези Тъмни около мен, занимаващи се с празни работи.
Огледах се с отвращение.
Та това е несериозно!
Охранителят, когото толкова лесно убих. Магът трета степен, който разпалено спореше с нашата наблюдателка и гледаше какво става около него. Тези младоци зад терминалите, крещящи в пълен глас:
— Булевардът на цветята е проверен!
— Полежаевска е под контрол!
Да, това е оперативният им щаб. Толкова нелеп и толкова неквалифициран, колкото Тъмните, търсещи ме по улиците. Да, мрежата е хвърлена, но никой не се вълнува от броя на дупките в нея. Колкото по-дълго се измъквам от преследването, колкото повече нервнича, толкова по-добре за Мрака. За по-голямата му част, естествено. Светлана няма да издържи. Ще се пречупи. Ще се опита да помогне, усетила в себе си раждането на истинската Сила. Никой от нашите няма да може да я удържи — определено. И ще я довършат.
— Волгоградски проспект.
В момента можех да ги изколя и да ги изпозастрелям — всичките! Всички до един! Това бе изметът на Мрака, неудачниците, аутсайдерите — или лишени от перспективи, или с прекалено много недостатъци. На Тъмните просто не им е жал за тях — те пречат, мотаят се в краката. Дневният патрул не е приют, на какъвто понякога приличаме ние. Дневният патрул се отървава от излишните, при това обикновено чрез нашите ръце. Като при това печелят козове, правото на ответни действия, на промяна на баланса.
И онази сумрачна фигура, която ми посочи кулата Останкино, също беше рожба на Мрака. Застраховка, ако изведнъж не се досетя къде да отида да воювам.
А истинските действия се координират от един-единствен Различен.
Завулон.
Разбира се, в него няма и капчица злоба към мен. Защо са й такива сложни и вредни емоции на такава сериозна сила? Такива като мен той многократно ги е ял на закуска, вдигал ги е от дъската и ги е разменял за свои пешки.
Кога ли щеше да реши, че партията е спечелена, че трябва да разиграе финала?
— Имате ли огънче? — попитах аз, оставяйки чашата и вдигайки захвърления на бара пакет цигари. Някой го беше забравил, може би избягал посетител на ресторанта, изгубил паметта си, или пък Тъмен.
Очите на Тигърчето проблеснаха зловещо, тя застана нащрек. Усетих, че още миг — и вълшебницата ще премине в бойна трансформация. Тя със сигурност също бе оценила силите на противника и беше решила, че имаме сериозни надежди за успех.