Спомени от полунощ

— Човек винаги научава онова, което е необходимо.

Колата се катереше по тесен планински път.

— Къде отиваме?

— На върха има малка къща. Ще изпием по чаша шампанско и после ще ти повикам такси. Знаеш ли, Коста, всичко което се случи… смъртта на Ноел и Лари Дъглас… и бедният Ставрос. Те всички загинаха не заради пари. — Той погледна Демирис. — А от омраза. Любов и омраза. Ти обичаше Ноел.

— Да — отговори Демирис. — Обичах я.

— Аз също я обичах — обади се Котас. — Не го знаеше, нали?

Демирис го погледна изненадан.

— Не.

— И въпреки това ти помогнах да я убиеш. Никога няма да си го простя. Ти прости ли си, Коста?

— Тя го заслужаваше.

— В крайна сметка всички получаваме онова, което заслужаваме. Има нещо, което не съм ти казал. Онзи пожар от нощта на пожара съм с непоносими болки. Лекарите се опитаха да ме излекуват, но не се получава. Пострадах тежко. — Той натисна лоста и колата полетя с още по-голяма скорост по острите завои на стръмния планински път. Под тях проблясваше Егейско море. — Болките ми са такива, че наистина не си заслужава да живея повече. — Котас отново натисна лоста.

— Намали малко — обади се Демирис. — Ще вземеш да…

— Останах жив само заради теб. Защото реших двамата да приключим заедно житейския си път.

Демирис се извърна към него ужасен:

— За какво говориш? Намали, веднага! Ще пребиеш и двама ни!

— Това е целта — спокойно каза Котас и отново натисна лоста. Колата подскочи.

— Ти си луд! — извика Демирис. — Богат си! Не е възможно да искаш да умреш!