Безсъние

— Кажи ми, че спя — дрезгаво прошепна Ралф — и сънувам онзи дребен тип.

Вратата зад него се отвори.

— Божичко, сам ли си говориш? — попита Макгавърн. — Сигурно имаш пари в банката.

— Да. Достатъчно, за да покрия разходите по погребението си.

Гласът на Ралф прозвуча така, сякаш бе преживял ужасен шок и се опитваше да се овладее. Очакваше Бил да се втурне към него с разтревожено (или подозрително) изражение и да го попита какво има.

Макгавърн не го направи. Тръшна се на люлеещия се стол, скръсти ръце на гърдите си и погледна към Харис Авеню — сцената, на която той, Ралф, Лоуис, Дорънс Марстелър и другите от „златната възраст“ трябваше да изпълняват често скучните си и понякога мъчителни последни роли.

„Какво, ако му разкажа за онова хлапе — помисли Ралф. — Да речем, че започна така: «Бил, знам какво се е случило със сламената ти шапка. Задигнала я е някаква зла роднина на двамата типове, които видях онази нощ. Беше си я сложила и скачаше на въже в уличката между пекарната и солариума.»“

И ако Макгавърн все още изпитваше съмнения относно здравия му разум, тази новина щеше със сигурност да ги разсее.

Ралф реши да си държи езика зад зъбите.

— Извинявай, че се забавих — каза Бил. — Лари твърдеше, че съм го хванал на вратата, но преди да успея да му задам въпросите си, той ми разказа половината живот на Мей и почти всичко за себе си. Не млъкна цели четирийсет и пет минути.

Макгавърн сигурно преувеличаваше. Беше влязъл в къщата само за пет минути. Ралф погледна часовника си и се изуми, когато видя, че е единайсет и петнайсет. Взря се в улицата и забеляза, че госпожа Бениган е изчезнала. Камионът с бирата също. Беше ли заспал? По всяка вероятност… но за нищо на света не можеше да открие прекъсване в съзнателните си възприятия.

„За Бога, не ставай глупав. Ти спеше, когато видя дребния плешив тип. Сънува го.“

В това имаше логика. Дори във факта, че съществото си бе сложило шапката на Бил, имаше някакъв смисъл. Капелата се бе появила и в кошмара с Каролин… в лапите на Розали.

Само че този път Ралф не сънуваше. Беше сигурен. Е… почти.

— Няма ли да попиташ какво каза братът на Мей? — Гласът на Макгавърн прозвуча леко раздразнено.

— Извинявай. Май се бях замислил.

— Простено ти е, синко… при условие, че отсега нататък слушаш внимателно. Детективът, който води разследването, Фъндърбърк…

— Сигурен съм, че името му е Стив Ътърбек.

Макгавърн махна с ръка — обичайната му реакция, когато го поправеха.

— Както и да е. Обадил се на Лари и казал, че според данните от аутопсията Мей е починала от естествена смърт. Най-много се притеснявали — заради твоето обаждане, че Мей е била уплашена до смърт от крадци. Разбира се, фактът, че вратите са били залостени отвътре и нищо ценно не е изчезнало, свидетелства против това, но ченгетата са приели телефонното ти обаждане достатъчно сериозно, за да разследват тази версия.

Укорителният тон — сякаш приятелят му безпричинно бе налял масло в огъня — постави на изпитание търпението на Ралф.