Вратата на друидите
- Автор: Хольбайн Вольфганг
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евстатиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вратата на друидите». Краткое содержание книги:
В следващия момент всичко отмина така, както се бе появило. Раната във времето се бе затворила и Варщайн изведнъж отново си спомни за опасността, в която се намираше. Градът още не бе престанал. Истинско чудо беше, че все още не бе сериозно наранен или дори пребит от ледените топчета.
Не смяташе да поставя късмета си още веднъж на изпитание. Бързо се изправи, сви глава между раменете и хукна напред. Дъждът поглъщаше всичко на метър разстояние. След няколко крачки се спъна в нещо твърдо, което проблясваше в калните потоци, сред които газеше. Бяха релсите. Варщайн се обърна наляво. Бе само на няколко метра от входа на тунела, но целта не се приближаваше. За момент си представи страшна картина: видя се само на няколко метра от спасението, как тича в погрешната посока към смъртта.
Най-накрая съзря светлина пред себе си — тунела! Още веднъж събра отчаяно всички сили, за да извърви последните метри, и пак трябваше да се справи с поредното препятствие. Сякаш бурята бе разбрала, че сигурната и плячка в последния момент можеше да и се изплъзне, и за кой ли път го връхлетя отгоре с първобитна сила. Върху него в неистово стакато се изсипаха парчета град и ситни дъждовни капки, които бодяха като остри игли. Някакси успя да преодолее малкото разстояние, но когато се озова в началото на тунела, вече бе на края на силите си.
Облегна се на стената безкрайно изтощен. Около него всичко се въртеше в кръг. Със замъглени сетива и сякаш от много далеч долови, че е пълно с хора и чу възбудени гласове, но не бе в състояние да осмисли нито едно от тези възприятия. Прилоша му. Затвори очи и преглътна няколко пъти, за да потисне гаденето в стомаха, но не се почувства по-добре.
Някой извика името му. Варщайн отвори очи и видя облечена в бяла престилка фигура да идва към него. Чак след две-три секунди погледът му малко се проясни и успя да различи Франке.
— За Бога, Варщайн, какво ви се е случило?! — Франке се приближаваше с широки крачки и когато бе на два метра от него, внезапно спря. Загрижеността върху лицето му бе истинска. — Мили Боже, целият сте в кръв! — извика той ужасено. — Ранен ли сте? Какво се е случило?
Варщайн уморено вдигна ръка и опипа със стиснати зъби челото си. Усети малка, пареща и очевидно силно кървяща рана над лявата си вежда. Отнякъде изпод косата му също струеше лепкава течност. Като че ли по цялото му тяло не бе останало здраво място. Но се опитваше да си внуши, че не е тежко ранен.
— Нищо ми няма — промърмори с отпаднал глас, но явно бе толкова неубедителен, че Франке го погледна още по-загрижено и се приближи съвсем. — Наистина… ще се оправя. Трябва ми само малко време да се посъвзема. За малко да не успея, почти бях изгубил надежда.
— Наистина ли всичко е наред? — Франке посегна с ръка, сякаш искаше да докосне лицето му. — Изглеждате зле.
— Ще се оправя. Какво става с другите?
— Не знам — призна Франке. — Мисля, че повечето са успели да се скрият някъде. — Той поклати глава и погледна към входа. Наоколо продължаваше да не е нормално: тунелът бе силно осветен, а светът навън се бе превърнал в черна дупка. — Много неща съм преживял, но като това тук… Сякаш дойде краят на света.
— А може и наистина така да беше — каза тихо Варщайн.
Видя как в очите на Франке проблясна гневно пламъче. Но острата реакция, която очакваше, не последва, Франке само го изгледа ядосано, после се завъртя на токовете и се отдалечи.
Варщайн остана по-дълго облегнат на стената не само за да събере сили, а и да се опомни. Като хипнотизиран бе вторачил поглед в сводестия вход, зад който светът като че ли бе престанал да съществува, и за секунди дори се запита с пълна сериозност дали наистина не бе така. Той и хората около него бяха живи и поне за момента бяха на сигурно място, но какво ставаше навън? Продължаваше ли Животът или предсказанието на Зарутер се бе сбъднало и Вратата се бе отворила и го бе погълнала?
На него самия мисълта му се стори абсурдна, но не бе забравил какво видя навън, зад дъжда. Запита се защо не разказа за това на Франке, но веднага си даде отговор: Защото Франке не би му повярвал. Защото не искаше да му вярва.
Леко потреперване под краката го изтръгна от мислите му. В първия момент не бе сигурен, но в следващите секунди движението се повтори и той не бе единственият, който го забеляза. Мъжете наоколо застинаха от ужас по средата на разговорите си. Някои погледнаха нагоре, очаквайки, че покривът над главите им ще се срути. Но укрепената с железобетон скала не помръдна. Засега.