Господарката на езерото (том 1)
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #7
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-465-9
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарката на езерото (том 1)». Краткое содержание книги:
Келпи летеше като вятър.
Мястото, на което избяга, беше сухо и ветровито. Резкият, виещ вятър бързо изсушаваше сълзите по бузите й.
Беше сама. Отново сама.
Странник, вечен пътник, моряк, изгубил се в безкрайните морски простори, сред архипелаг от времена и места.
Моряк, изгубил надежда.
Вятърът свистеше и виеше, гонеше върху напуканата почва късчета изсъхнала трева.
Вятърът изсушаваше сълзите й.
В главата й — студена яснота, в ушите й — шум, еднообразен шум, като този във вътрешността на морска раковина. Тръпки по шията. Черно и меко нищо.
Ново място. Друго време.
Архипелаг от места.
— Тази нощ ще бъде хубава — каза Нимуе, загръщайки се в шубата си. — Усещам го.
Кондвирамурс не отговори, макар че вече доста пъти беше чувала подобни уверения. Защото не за първи път седяха на терасата, с пламналото от залеза езеро пред себе си и с магическото огледало и магическия гоблен зад гърба си.
От езерото се носеха ругатните на Краля Рибар, подсилени от носещото се по водата ехо. Краля Рибар по принцип беше свикнал да изразява със силни думи недоволството си от рибарските неуспехи. Но този ден, ако се съдеше по силата и репертоара на ругатните, нещата вървяха особено зле.
— Времето няма нито начало, нито край — каза Нимуе. — Времето е като змията Уробос, захапала собствената си опашка. Във всеки миг се крие вечността. А вечността се побира в миговете, които я създават. Вечността е архипелаг от моменти. В този архипелаг може да се плува, но навигацията е извънредно трудна и човек лесно може да се изгуби. Добре е да има някакъв морски фар, по чиято светлина да можеш да се ориентираш. Добре е човек да може да чуе зов сред мъглата…
Тя млъкна за момент.
— Как завършва интересуващата ни легенда? На нас, на теб и на мен, ни се струва, че знаем как завършва. Но змията Уробос се е вкопчила със зъби в собствената си опашка. Как ще свърши легендата, се решава сега. В този миг. Завършекът на легендата ще зависи от това дали ще успее — и кога ще успее — изгубилият се в архипелага от моменти моряк да види светлината на фара. Да чуе зова.
От езерото се разнесе ругатня, плясък, скърцането на весла.
— Тази нощ ще бъде хубава. Последната преди лятното слънцестоене. Луната се смалява. Слънцето преминава от трети в четвърти дом, под знака на Козлорибата. Най-доброто време за вдъхновение. Най-доброто… Съсредоточи се, Кондвирамурс.
Кондвирамурс, както и много пъти преди, послушно се концентрира, постепенно достигайки до състояние, близко до транс.
— Потърси я — каза Нимуе. — Тя е някъде там, сред звездите, сред лунната светлина. Сред различните места. Тя е там. Сама. Очаква помощ. Да й помогнем, Кондвирамурс.
Съсредоточаване, юмруци върху слепоочията. Шум в ушите, идващ сякаш от вътрешността на морска раковина. И веднага меко и черно нищо.
Имаше едно място, в което Цири видя пламтящи клади. Приковани с вериги към стълбове жени пищяха диво и пронизващо, молейки за пощада, а събралите се наоколо хора викаха, смееха се и танцуваха. Имаше място, в което огромен град беше обхванат от пламъци, от падащите покриви хвърчаха искри във всички посоки и небето беше забулено в дим. Имаше място, в което огромни двуноги гущери се биеха, вкопчили се един в друг, и изпод зъбите и ноктите им се лееха ручеи ярка кръв.
Имаше място, в което нямаше нищо освен мрак, изпълнен с гласове, шепоти и тревога.
Имаше и други места. Но нито едно от тях не беше това, което тя търсеше.
Вече се прехвърляше толкова гладко от едно място в друго, че започна да експериментира. Едно от малкото места, от които не се боеше, бяха топлите калунови полета на края на дивата гора, над която висяха две луни. Цири извика в паметта си образа на тези луни и си каза мислено какво иска да направи. Съсредоточи се, напрегна се, потопи се в нищото.
Успя от втория опит.
Окуражена, тя се реши на още по-смел експеримент. Беше ясно, че освен различните места, тя е посещавала и различни времена — за това беше говорил Висогота, бяха говорили и елфите, бяха го споменали и еднорозите. Та нали тя беше успяла — макар и неволно — да направи това веднъж! Когато я бяха ранили в лицето, тя беше избягала от преследвачите си във времето, беше скочила четири дни в бъдещето, и после Висогота изобщо не можеше да разбере къде са се дянали тези дни, все не му излизаха сметките…