Последна песен
- Автор: Спаркс Николас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Последна песен». Краткое содержание книги:
Вероника среща Уил, чаровното момче с лешникови очи, с когото открива трепетите на първата любов. Намерила пътя към прошката, тя отключва сърцето си за своя баща и от разбунтувана тийнейджърка се превръща в зряла млада жена.
И въпреки изпитанията на съдбата любовта е тази, която успява да заличи всеки мрачен спомен и да излекува и най-болезнените рани.
— Джона! — викна тя и хукна към брат си.
Уил се спусна след нея. Едва не се сблъскаха пред вратата на работилницата. Надникна над рамото й и видя Джона да влачи тежка щайга по пода. Бореше се настървено, без изобщо да ги забелязва.
— Какво правиш? — извика Рони. — Кога дойде тук?
Момчето продължи да бута щайгата, пъхтейки тежко.
— Джона! — викна пак Рони.
Брат й най-сетне я чу и изненадано се обърна към тях.
— Не мога да го стигна! — гневно обясни той, готов да избухне в плач. — Нисък съм!
— Какво не можеш да стигнеш? — попита Рони и рязко пристъпи напред. — Тече ти кръв! — извика уплашено.
Уил забеляза скъсаните дънки и кръвта по крака на Джона. В плен на демоните си, малкият задърпа трескаво щайгата и блъсна една полица. Някакво създание — полуриба-полукатерица — се свлече върху него точно когато Рони го доближи.
— Махай се! — с напрегнато, зачервено лице изкрещя той. — Сам ще се оправя. Не ми трябваш!
Опита се отново да помести щайгата, но тя бе заседнала неподвижно в рафта. Рони посегна да му помогне, но той я блъсна назад. Уил видя как по страните му се стичат сълзи.
— Казах ти да се махаш! — викна Джона. — Татко иска да довърша прозореца! Аз! Не ти! Цяло лято се трудихме! — думите му излизаха на пресекливи дихания, гневни и ужасени. — А ти се грижеше само за костенурките! Не ти, аз бях с него по цял ден!
Джона крещеше през сълзи, докато гласът съвсем му изневери. Пое си дъх и продължи:
— А сега не мога да стигна средата на прозореца! Нисък съм! А трябва да го довърша. Ако го довърша, татко може да оздравее. Искам да оздравее, затова се опитах да стигна до прозореца със стола, но той се счупи и паднах сред стъклата. Ядосах се, реших да използвам щайгата, но тя е прекалено тежка и…
Гласът отново му изневери, той рязко залитна назад и падна на пода. Обви колене, сведе глава и захлипа, а раменете му се разтресоха конвулсивно.
Рони седна до него. Прегърна го и го притисна към себе си. Буца заседна в гърлото на Уил, осъзнал, че мястото му не е тук.
Все пак остана, докато Рони мълчаливо прегръщаше плачещия си брат, без да го моли да спре и без да го уверява, че всичко ще бъде наред. След малко Джона притихна. Вдигна лице и Уил забеляза зачервените му очи и мокрите от сълзи страни.
Рони заговори с нежен глас — най-нежния, който някога беше чувал:
— Да отидем вкъщи за малко? Искам да погледна раната на крака ти.
— Ами прозорецът? — с пресекващ глас попита Джона. — Трябва да го довършим.
Рони погледна Уил, после се обърна отново към Джона.
— Искаш ли да ти помогнем?
Той поклати глава.
— Не знаете как.
— Ще ни научиш.
След като Рони почисти крака на Джона и му сложи лепенка, той ги поведе обратно към работилницата.
Прозорецът беше почти готов — фигурите бяха оформени, а поддържащите рамки — положени по местата си. Оставаше да се добавят стотиците дребни парченца, които символизираха небесното сияние.
Джона показа на Уил как да реже оловните нишки, а на Рони — как да запоява. Той самият режеше стъклото така, както когато помагаше на баща си през цялото лято, и слагаше парченцата в оловната мрежа, а Рони ги поставяше на място.
В работилницата беше горещо и тясно, но след известно време тримата влязоха в ритъм. По обед Уил изтича да купи бургери и салата за Рони. Отдъхнаха малко, докато хапнат, и после бързо се заловиха отново за работа. Тя се обажда три пъти в болницата. Съобщаваха й или че изследват баща й, или че спи, но я успокояваха, че е добре. По здрач бяха почти преполовили работата. Ръцете на Джона се измориха и те си дадоха кратка почивка, нахраниха се и после пренесоха няколко лампи от дневната в работилницата, за да стане по-светло.
Падна мрак. Към десет Джона започна да се прозява. Прибраха се да отдъхнат няколко минути и той заспа почти мигновено. Уил го занесе в спалнята и го сложи в леглото. Докато се върне в дневната, Рони вече беше отишла в работилницата.
Уил пое рязането на стъклото. Цял ден бе наблюдавал как го прави Джона и се беше научил бързо, макар отначало да допускаше грешки.
Работиха цяла нощ и призори едва се държаха на краката си. На плота пред тях лежеше готовият прозорец. Уил не знаеше как ще реагира Джона, като разбере, че не е участвал до края, но се надяваше Рони да овладее положението.
— Изглеждате, сякаш изобщо не сте мигнали — отбеляза някой иззад тях.