На север
- Автор: Демилль Нельсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «На север». Краткое содержание книги:
— Това е.
— Чудесно.
Тя натисна звънеца на рецепцията и служителят подскочи, като че ли бе чул свистенето на долитащ снаряд.
После се овладя и двамата започнаха преговорите. След малко Сюзан се обърна към мен.
— Казва, че били останали само скъпи стаи. Имало две на третия етаж. С бани. Сутрин имало топла вода. Стаите били големи, но тук „голям“ е относително понятие. Иска седемдесет и пет долара на вечер за всяка стая, което е смешно, и аз му предложих по двеста долара на седмица. Съгласен ли си?
Предишния път стаята ми се плащаше от военните, този път щеше да е същото.
— Чудесно — отвърнах. — Ти през цялата седмица ли ще останеш?
— Не, но така сключих по-добра сделка. Той иска долари.
Извадих си портфейла и понечих да отброя четиристотин долара, но Сюзан ме спря.
— Аз ще си платя моята стая.
— Кажи на тоя тип, че съм бил тук през войната и че денонощно е имало топла вода. А и когато тук беше американската армия, хотелът беше несравнимо по-чист.
— Едва ли му пука — отвърна тя.
Попълнихме регистрационните формуляри и си показахме паспортите и визите, които служителят категорично настоя да задържи, така било по закон. Вместо това Сюзан му даде десет долара.
Платихме по двеста долара и той ни даде квитанции за сто. Интересна аритметика. След като ни връчи ключовете, виетнамецът натисна камбанката и се появи пиколото. Хлапето изглеждаше десетинагодишно, обаче успя да нарами самара на Сюзан и да отнесе моя куфар на третия етаж. Докато се качвахме по стълбището, тя ме попита:
— Асансьорът не работи ли?
— Работи си, само че не е в тая сграда, а в хубавия нов хотел до нашия. Ако искаш, можеш да се настаниш там. Аз трябва да остана тук.
— Зная. Не исках да мърморя. Тук наистина е много… очарователно. Необикновено.
Стигнахме на третия етаж. Коридорите бяха широки и таванът бе висок. Над всяка врата имаше прозорче с решетка за по-добра вентилация.
Хлапето влезе с багажа в моята стая, номер 308, и двамата със Сюзан го последвахме. Стаята наистина беше голяма, с три единични легла, като че ли хотелът все още обслужваше отпускари. Около всяко легло имаше дървена рамка с мрежа против комари. Спомнях си мрежите от предишното си идване. Като цяло носталгията е способност да забравяш кофти неща.
Обикновената мазилка на стените беше боядисана в особен небесносин цвят и имаше странно съчетание от вентилатори, лампи и евтини модерни мебели, безразборно подредени из просторното пространство. От високия таван висеше син вентилатор.
Доказателство за някогашното присъствие на американците бяха многобройните електрически кабели в метални тръби, които минаваха по стените и водеха до стандартни американски контакти. Сега в тях бяха включени адаптори за азиатските уреди. И все пак хотелът определено бе същият.
— Ами… не е зле — отбелязах аз.
— Страхотни мрежи против комари — отвърна Сюзан.
Отворих закритите с щори врати и пуснах в стаята приятен морски ветрец.
Излязохме на балкона, откъдето се виждаше обточената с палми бяла плажна ивица оттатък пътя. Имаше много шезлонги, но хората бяха малко.
— Погледни водата, плажа, планините и островите — каза Сюзан. — Беше чудесна идея да дойдем в Натранг. Е, сега ще отида в моята стая да разопаковам багажа си и да взема душ. — Тя си погледна часовника. — Да речем, напитки на верандата в шест. Става ли?
— Хайде да е в шест и половина — отвърнах аз. — Трябва да се отбия в имиграционната полиция и да им съобщя къде съм отседнал.
— О… искаш ли да дойда с теб?
— Не. Ще те чакам на верандата в шест и половина. Ако се забавя, не изпадай в излишна паника но ако закъснея много, започни да ме търсиш.
— Намекни им, че не пътуваш сам. Едва ли ще опитат да направят нещо, ако знаят, че с теб има друг човек.
— Ще видя как ще се развият събитията. Може да си забелязала, че в стаята няма телефон и ако се наложи да ти се обадя, ще трябва да те повикам на рецепцията. Съобщи им къде ще бъдеш.
— Добре. — Сюзан погледна ключа си. — Аз съм в стая триста и четири.
— Трябва да направя няколко ксерокса.
— В пощата. Буу диен.
— До скоро.
Тя излезе след пиколото, а аз останах на балкона, загледан в морето.
Не можех да повярвам, че само допреди няколко дни съм бил на отсрещния бряг на този океан.