Саможертвата
- Автор: Плъм Ейми
- Серия: Ревенант #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Саможертвата». Краткое содержание книги:
Обадих се на Амброуз.
— Кейти-Лу? Още ли си в Монмартър? Венс пристигна ли? — попита той, без да ми даде възможност да заговоря.
— Ти откъде знаеш… — започнах.
— Жул спи и е бил в къщата, когато вие двете сте решили да проследите Артур, затова той е проследил вас. Щом разбрал къде отивате, съобщи на Венсан, след това каза и на мен. Наред ли е всичко? Дай да чуя Венс.
— Амброуз, Венсан го няма. Виолет и нума го убиха и отнесоха тялото му. Той е при тях, Амброуз! — Гласът ми звучеше истерично. Просто нямах сили да се владея.
— Какво? Виолет ли? — изрева той. — Къде отидоха?
— Тръгнаха от основата на стълбището на „Сакре Кьор“ в бял ван, прилича на онези, с които се правят доставки.
— Кога?
— Преди не повече от две минути.
— Артур още ли е там?
— Да. С Джорджия е. Тя е ранена.
Трябваха му цели три секунди, за да измисли план:
— Добре. Артур ще знае дали Джорджия трябва да отиде в болница или не. Ако не се налага, тримата се връщате при Жан-Батист. Веднага ще му се обадя. Той ще съобщи на братството в Париж да започнат претърсване. Чакай малко, Кейти-Лу.
— Благодаря, Амброуз. — Гласът ми прозвуча отчаяно. Не можех да си позволя да заплача. Ако заплачех, нямаше да мога да спра. А трябваше да бъда силна.
Обърнах се към стълбището и видях, че Артур слиза с Джорджия. Тя беше дошла в съзнание и се облягаше на него. Кърпичката, притисната към устата й, бе червена от кръв. Хукнах по стълбите към тях.
— Погледнах надолу и не видях тялото — рече Артур, щом се добрах до тях.
— Виолет го отнесе. Позвъних на Амброуз и Жан-Батист ще прати хора да го потърсят. — Гласът ми звучеше равнодушно, докато се опитвах да овладея чувствата си. Само още няколко минути и щях да се отпусна, казах си аз и прехвърлих свободната ръка на Джорджия през рамото си.
— Кого е отнесла, Кейти Дребосъчеста? — прошепна Джорджия и се подпря на мен. Беше изпаднала в безсъзнание преди пристигането на Венсан и не знаеше какво се е случило. Нямах никакво желание да обяснявам. Все още не.
— Трябва ли да местим Джорджия — обърнах се към Артур.
— Ранена е, но няма счупени кости. Туристи горе, на високо, я видяха. Най-добре да изчезваме оттук, преди някой да повика полиция.
Тръгнахме надолу и излязохме на улицата, където взехме такси, което тъкмо бе оставило малка група монахини. Вдигнах поглед към базиликата. Двама полицаи бяха застанали на най-горното стъпало и ни наблюдаваха, а хората сочеха към нас. Затворих облекчено очи, когато таксито потегли. Последното, което ми трябваше, бе да ме спрат за разпит.
„Венсан го няма. — При тази мисъл изтръпнах цялата. — Недей. Не мисли за това. Дръж се, иначе няма да успееш да му помогнеш.“
Стиснах ръката на Джорджия, когато тя отпусна глава на рамото ми.
— Добре ли си? — попитах.
— Боли — рече тя. — Устата ми отвътре кърви, където онова адско изчадие ми разклати зъб.
Погледнах към Артур.
— Амброуз каза, ако не се налага да я водим в болница, да я отведем в къщата при Жан-Батист.
— Там отиваме — потвърди той.
— Ааа… Няма да стане! Забранено ми е да влизам там — възкликна Джорджия.
— Не те питам — заяви твърдо Артур. — Ще се обадя на лекар, който ще те прегледа, когато пристигнем. Най-добре да ти осигурим частен лекар, вместо да те водим в болница. Тъкмо ще ти сложим лед на лицето, вместо да висим в претъпканата чакалня на някоя болница.
Той протегна ръка и стисна нейната. Джорджия веднага се успокои и отпусна глава назад.
— Не си въобразявай, че не знам какво правиш, господин Успокояваща Суперсила.
Артур изви уста в подобие на усмивка. За пръв път виждах да се усмихва, откакто Джорджия го нарече гериатрик в кафенето.
— Да престана ли? — попита той.
— Не, за бога — отвърна тя. — Страхотно е. Просто не исках да си мислиш, че си ме заблудил.
Той ме стрелна с поглед и усмивката му се стопи.
— Мислех, че си ти — признах гузно аз.
— Не те виня — отвърна той.
Двамата не откъсвахме очи един от друг, мълчахме, докато накрая аз се отпуснах на седалката, докоснах болезнено пулсиращото си рамо и затворих очи, когато ужасът, преживян през последния половин час, не ме връхлетя отново.
— Какво не е наред? — попита Джорджия.