Наричайте ме Скарлет

— Щом искаш… Мен ако питаш, по-добре го изчакай тук.

— Не, ще отида.

Люсиен се зае да сменя маслото на един автомобил. К’во нещо са тези мадами, всички си приличат, нямат ни капка доверие. Предпочита да й замръзне задникът по пътя в зимния студ, вместо да седне на топло и спокойно да го почака. Тази малката си я беше набелязал, Рьоне обеща да му я отстъпи, след като й се насити.

Жоел бодро пое по пътя, движеше се с бърза крачка. Нямаше нищо против да повърви. По-добре, вместо да седи и да се яде отвътре, чудейки се какви ли ги върши Рьоне. Непрекъснато се опасяваше да не й избяга, както хлъзгавият сапун се изплъзва от ръката. Красавецът Рьоне й действаше по невероятен начин, както никой досега. Достатъчно беше да я докосне, за да се разтрепери като лист… Трябваше да се оженят на всяка цена.

Щеше да се поуспокои едва след като сложи венчалната халка на пръста й.

Канеше се да помоли госпожа Робер да й увеличи заплатата, та да започне да си обзавежда домакинство. Освен това искаше да си купи и едно „Рено 4“ за Коледа. Струваше някъде около шест хиляди и седемстотин франка без „задължителните избираеми опции“, каквото и да означаваше това, и се очертаваше голяма борба, докато успее да изкрънка пари от госпожа Робер. Щото тази жена си нямаше понятие от цените. Сякаш беше държанка или богаташка някаква. Все едно пазаруваше със затворени очи. Три франка и двайсет и седем на час, минималната заплата де, какво искаш повече, напълно достатъчно си е. Да, ама не. Една марка: четирийсет сантима; един лекарски преглед: петнайсет франка; едно кино: пет франка. Щеше да й изрецитира тези цифри, в стари франкове, естествено, защото онази не беше свикнала с новите и се оплиташе, не ти е работа! Направо ще й заявя, или ми плащате повече, или напускам.

Напускам и се женя за Рьоне. Ще имаме по-малко пари, няма начин, ще се наложи да затягаме коланите, но ще го чакам вкъщи, ще си чета списания и ще му приготвям вкусни манджи…

Нощта беше непрогледна. Жоел ускори крачка. По улиците нямаше жив човек. Не може да бъде… не е зает с аварирала кола, ами с някоя мацка. Да обичаш Рьоне, е уморително, постоянно трябва да си отваряш очите на четири.

Вървеше, изпъчила гърди, прибрала корема, когато до слуха й достигна шум на мотор. Обърна се. На слабата светлина на уличната лампа различи някаква кола, която се движеше много бавно. Голяма сива кола. Сигурно е взел колата на някой клиент. Жоел весело му махна и колата спря до нея. Вратата се отвори. Една ръка я сграбчи и грубо я издърпа вътре. Бедрото й се удари във вратата и тя извика:

— Ама, Рьоне… Бъди малко по-внимателен, заболя ме!

— Млъквай! — заповяда й мъжът. — Млъквай или ще те фрасна.

Тя се дръпна, уплашена. Мъжът не беше Рьоне. Носеше черна маска, която скриваше лицето му.

Веднага се досети: това беше убиецът. Зяпна, искаше да извика, но от устата й не излезе никакъв звук. Мъжът се захили.