Създадена да убива

Влязох в стаята си и се заклех никога повече да не изпитвам тази слабост.

Планетарната треска на Тирус продължи една седмица. Знаех, че няма да умре, защото доктор Нан Домитриан отново отделяше много време за обяда си, вместо да стои плътно в стаята на Първия престолонаследник.

Не посетих отново Тирус, но той така и не ме напускаше. Натрапваше се в мислите ми, а образът му проникваше в съзнанието ми.

Когато спях, когато тренирах, когато се изнизваше всяка минута от деня, се улавях, че си представям лицето на Тирус, че жадувам за него. Като че ли бях поела някакъв наркотик и веднага бях станала зависима от него. Не можех да прогоня този копнеж от тялото си.

Най-сетне Тирус стана от леглото и аз почувствах остро промените, случили се с него, колкото и да се опитвах да насочвам вниманието си другаде. Беше видимо отслабнал, но в добро настроение. Щом ме погледнеше, виждах в очите му открито нетърпение. Търсех си причини да извръщам поглед от него, да го избягвам дори когато той продължаваше да витае в мислите ми.

Един ден, докато правех лицеви опори, го видях да ме наблюдава до вратата.

— Не можеш непрекъснато да ме отбягваш — каза той.

Нарочно се загледах някъде встрани, за да избегна погледа му.

— Не знам какво имаш предвид.

— Какво става? Знам, че нещо не е наред.

Отново легнах на земята, за да продължа лицевите опори, преструвайки се, че не му обръщам внимание. Почувствах се така, като че ли бях обърнала гръб на супернова. Погледът му изгаряше гърба ми, усещах присъствието му с костите си.

— Това е, защото те целунах, нали?

Той пристъпи напред и застана пред мен.

— Нервна си.

— Не съм нервна. — Придружих думите си с ехидна усмивка, докато се изправях. — Ядосана съм.

— О, така ли? — рече Тирус и повдигна рязко вежди.

— Аз не съм като вас. Не мога да чувствам това, което вие чувствате, Ваше Височество.

Лека усмивка изкриви устните му.

— Не виждам разликата. Ти беше изпълнена с чувства, когато напуснахме Лумина.

— Така ли мислите? — Бях доволна от безразличието, което вложих в тона си. — В такъв случай се извинявам, че съм ви заблудила, Ваше Височество.

Той сграбчи ръката ми, докосването му направо ме изгаряше.

— Тирус, дяволите да го вземат! Казах ти да ме наричаш по име.

— Не е прилично.

— По дяволите приличието, Немезида! За нас то няма никакво значение.

— За нас нищо няма значение. — Издърпах ръката си и му обърнах гръб. — Аз не съм човек, Тирус.

Изрекох името му, обърната към стената.

— Не мога да изпитвам любов. Не мога да бъда метреса, любовница или компаньонка. Не ставам за това, не за това съм създадена.

Отново се извърнах към него.