Кубинската афера

Едуардо не отговори.

Останах с впечатлението, че трябва да си мълча, освен ако не ме питат нещо. Сара също мълчеше. Ставам нетърпелив със старци, особено ако ми преебават плановете и живота. Наближаваше единайсет и към полунощ надървеният Антонио щеше да почука на вратата на Сара, после сигурно щеше да позвъни в стаите ни от рецепцията и накрая щеше да накара управителя да отключи вратата на госпожица Ортега, за да провери дали не ѝ се е случило нещо. След това може би щеше да се обади на своя полицейски команданте. Или пък щеше да чака Сара във фоайето, без да може да повярва, че го е зарязала след всичко, което е направил, за да я измъкне от Куба. Във всеки случай трябваше да заминем преди полицията да ни обяви за издирване.

Едуардо отиде при работната маса на Чико, служеща и за мокър бар, наля си бял ром и ни покани да му направим компания. После извади три пури „Коиба“ в алуминиеви гилзи и даде по една на мен и Сара.

Извади от джоба си запалка „Зипо“ и я вдигна пред себе си в разтворената си длан.

— Това е подарък за вас от сеньор Колби. — Подаде ми я и аз я погледнах. Наистина беше зипото на Джак. „Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото…“

Е, очевидно и Джак като Фелипе не беше успял да попречи на Едуардо да слезе от яхтата. Ставаше ясно също, че Едуардо им е казал за предстоящата си среща с нас. Не се бях зарадвал, че се е промъкнал на „Мейн“, и сега не бях сигурен, че трябва да съм във възторг от откритието, че той е нашият човек в Хавана.

— Може би не точно подарък, по-скоро нещо като талисман за късмет — уточни старецът. — Каза да му я върнете, когато се видите в Кайо Гилермо.

— Ще му я занеса. — „… защото съм най-гадното копеле в долината“.

Едуардо извади пурата си от гилзата, но ние със Сара казахме, че ще запазим нашите за пътуването. Запалих му я със зипото — точно като едно време на моята яхта.

Той издиша облак бял дим.

— Тук имат по-добър вкус.

Всъщност имаха по-добър вкус в Щатите, където тези пури бяха незаконни, ама пък на нас всичко със закона ни беше наред. Във връзка с това реших да го информирам:

— Не бива да се бавим повече.

Старецът зарея поглед в пространството.

— Хавана не изглежда каквато си я спомням… Сега е… порутена. А хората… Къде е някогашната радост?

Приех го като реторичен въпрос, обаче Сара отговори:

— Няма я. Но сърцата на хората пак ще се възродят.

Имах чувството, че и преди са водили такива разговори. Не че ми дремеше, но като всички изгнаници и деца на изгнаници, Сара и Едуардо виждаха в романтична светлина миналото и някогашна Куба, управлявана от едни от най-корумпираните главорези в Западното полукълбо. Сегашният режим отдавна беше изживял времето си, обаче бе нанесъл тежки щети и нямах представа какво очаква този клет остров. И не ми дремеше. Е, може пък и да ми дремеше.