Третото кралство

Сред малобройната тълпа светкавично се разнесе удивен шепот. Явно не всички в селото бяха уведомени кого беше тръгнал да спасява отрядът.

— Господарят Рал… императорът на Д‘Харанската империя? — попита един от мъжете, а шушукането сред стълпилите се хора не секваше.

Въпреки болката Ричард кимна.

— Точно така.

Хората започнаха да падат на колене. Ричард побърза да махне с ръка и да прекъсне тази демонстрация на почит.

— Няма нужда, моля ви.

Докато те колебливо се изправяха на крака, Ричард се насили да се усмихне на момчето.

— Хенрик, радвам се, че си добре.

Мъжът, който носеше Калан, свали отпуснатото й тяло от плещите си. Няколко души се спуснаха да помогнат.

Естер набързо му представи част от насъбралите се около тях хора, но после рязко ги прекъсна.

— Трябва да ги вкараме вътре. И двамата са тежко ранени. Трябва да се погрижим за тях.

Естер побърза да ги поведе навътре в един от по-широките тунели, а малобройната тълпа, съпроводена безмълвно от няколко котки, ги последва. По цялото протежение на пещерата в естествените цепнатини и пролуки бяха иззидани стаи. Повечето от тях, а и мрежата от тунели, бяха прокопани в полутрошливата гранитна скала. Фасадите на някои от помещенията бяха измазани с хоросан, за да се запълнят процепите. Някои имаха дървени врати, а други бяха закрити с животински кожи, като така се създаваше усещане за общност от множество по-малки домове.

Тези подобни на пчелна пита обиталища из лабиринта от дупки в земята, изглежда, предлагаха нелеко съществуване, но Ричард предположи, че безопасността, която им осигуряваха там, горе, високо в планината, беше достатъчна утеха. Облеклото на хората също говореше за аскетичния начин на живот в малкото село.

Всички те носеха дрехи от сходна груба тъкан, сливаща се с цвета на камъка.

Естер сграбчи ръкава на вървящата пред нея жена и й прошепна:

— Доведи Сами.

Жената се обърна през рамо и се намръщи:

— Сами ли?

Естер кимна решително.

— Тези двамата трябва да бъдат излекувани.

— Ама Сами ли? — повтори жената.

— Да, и побързай. Няма време за губене.

— Но…

— Върви — нареди Естер, като я побутна с ръка. — Бързай. Аз ще ги заведа вкъщи.

След като жената се завтече да доведе помощ, както беше пожелала Естер, цялата тълпа се вмъкна в един по-тесен коридор. Най-накрая стигнаха до вход, прикрит със завеса от овча кожа, където Естер влезе заедно с няколко от придружителите им. Вътре един от тях побърза да запали множеството свещи. В контраст с простата дървена маса, трите стола и скрина до едната стена, подът беше украсен е груби, ала пъстроцветни килими. Единствените други места за сядане бяха възглавници по пода, облечени в калъфки от същата скромна материя като тази, от която бяха ушити дрехите им.

Естер насочи мъжете, носещи Калан, към единия край на стаята, където те внимателно я положиха върху агнешка кожа и наредени в редица обикновени, износени възглавници. Мъжете помогнаха на Ричард да седне на пода и да се облегне на няколко възглавници.