Слънцето на Бреда

Във Фландрия валеше. Мътните да го вземат, валя си спокойно през цялата проклета есен, а после и през зимата, като превърна равната, хлъзгава и блатиста земя в тресавище, набраздено отвсякъде от реки, канали и диги, сякаш прокарани от ръката на самия дявол. Валя дни, седмици, цели месеци, докато сивият пейзаж потъна в ниски облаци. Странна земя с непознат език, населена с хора, които едновременно ни мразеха и се страхуваха от нас. Поле, изтощено от времето и войната, което нямаше никаква защита от студа, ветровете и водата. Там нямаше нито праскови, нито смокини, нито сливи, нито розмарин, нито борове, нито маслинови дървета, нито кипариси. Нямаше дори слънце, а само някакво бледо петно, движещо се мудно зад воала на облаците. Нашите хора, покрити с желязо и кожа, стъпваха здраво, тъгувайки в сърцата си по ясното южно небе, но мястото, от което идваха, беше много, много далеч, сякаш на края на света. И тези груби и надменни войници, които си връщаха по подобаващ начин на северните земи за посещението, направено им преди векове, при падането на римската империя, си даваха сметка, че са малцина и че са на много левги път от най-близкото приятелско място. Николо Макиавели вече е написал, че смелостта на нашата пехота се поражда от нуждата. Флорентинецът, макар и неохотно, беше признал — той така и не можа да приеме испанците, — „че принудени да се сражават в чужда земя и виждайки, че им се налага или да загинат, или победят, за да не го обърнат на бягство, се бяха проявили като много добри войници“. В случая с Фландрия това си беше напълно вярно. Там ние, испанците, никога не надхвърлихме повече от двайсет хиляди и никога не се събрахме повече от осем хиляди наведнъж. Но в това се криеше мощта, позволила ни да бъдем господари на Европа в продължение на век и половина: в съзнанието, че само победите ни осигуряват безопасност сред враждебно настроеното население и че ако ни разгромят, не съществува кътче, достатъчно близо, че да се стига до него пешком, където да се приютим. Затова се биехме докрай, с жестокостта на древните народи, със смелостта на човек, не очакващ нищо от никого, с религиозен фанатизъм и надменност, които един от нашите капитани, дон Диего Акуня, по-добре от всеки друг изрази в своята прословута, пламенна и жестока наздравица: