Джегала [bg]

Лойош помълча за миг, после каза:

„Добре, шефе. Какво видя, а на мен ми убягна?“

„Не видях: чух. Или по-скоро, какво не чух. Какво не попита той“.

Отне му няколко секунди. След това каза:

„О. Да. Трябваше да попита какво правиш тук“.

„Точно“.

„Може би просто беше учтив“.

„Лойош, никой, който живее в едно малко затънтено градче, не може да седне да говори с чужденец и да не го попита какво го води насам. Противоречи на природните закони“.

„Което означава, че знае или мисли, че знае. Доста си умен за бозайник“.

„Много благодаря“.

„Джерег ли според теб?“

„Смятам да приема това, докато нямам основания да го отхвърля“.

„Ами тогава какво правим утре?“

„Ти какво предлагаш, Лойош?“

„Според мен трябва да се разкараме оттук за нощта. Но като те знам…“

„А после той ще е по дирите ни, а ние няма да знаем къде сме. Не. Искам го на място, където мога да го държа под око“.

„Ти си шефът, шефе“.

Станах и излязох във вонята и по тъмните улици, най-вече, за да видя дали е поръчал да ме следят. Щом се озовахме навън, Лойош и Роуца излетяха. Нямаше нужда да казвам на познайниците си какво правя — бяхме заедно от доста време. Сабята ме потупваше успокоително по бедрото. Беше се наложило да намаля тежестта по себе си, преди да тръгна през планините, но все още имах няколко малки изненади по тялото. Нямах намерение да ставам лесна плячка.

Улицата беше доста тиха и изглеждаше съвсем различна в тъмното. Не зловеща, но, ами, по-скоро все едно си имаше свои тайни. От къщите струяха светлини, размътени от намаслената хартия. Много прозорци бяха съвсем тъмни, било защото отвътре нямаше никаква светлина, или защото тук, в Изтока, бяха усъвършенствали кепенците. Чувах потрепването на ботушите си по добре отъпканата каменна прах на улицата. Вонята от фабриката за хартия бе понамаляла, но все още да се долавяше — беше се просмукала във всичко и навсякъде.