Перфектно отмъщение [bg]

Беше ми лесно от юридическата кантора да изскоча на магистралата и да се озова скоро в мястото на баща ми между Файетвил и Читънанго. Бях свалил прозорчетата и вдишвах хладния мирис на окосено сено, на дървета и на ниви, които жужаха от насекоми. Писмото беше пъхнато между дясната седалка и облегалката й. Можех да виждам в огледалцето за обратно виждане оранжевия овал на слънцето да се гушва в одеялото от пламнали облаци. В осем часа дългите сенки правят гористите околности на пътя почти тъмни.

Баща ми живееше сам в къщата, в която бях пораснал, малка, кафява, тип „ранчо“, сгушена в горите. Виждах очертанията й дори през дърветата. Мястото някога е било собственост на дядо ми. И той като татко е работел в малка каменна кариера през целия си живот, взривявал е камъка от недрата на земята, непрекъснато в борба за оцеляване в един свят, управляван от международните корпорации.

Докато спирах пред къщата, чух да отеква взрив над върха на хълма, който се мержелееше недалеч. Поклатих глава и продължих по настланата със ситен чакъл алея, минах покрай къщата и навлязох в гората, заобиколих склона от назъбени камъни и се изкачих по хълма към пурпурните сенки на каменоломната.

На светлината на фаровете на стар самосвал с избеляла боя стоеше баща ми и разговаряше с друг мъж. Облакът прах от експлозията се въртеше пред фаровете. Спрях досами самосвала и изскочих от колата.

— Татко — извиках, защото не дочуваше, — тук вече е почти тъмно.

Дотук можех да стигна с оплакването си, че взривява скалите подир здрачаване.

— Сам виждам — отвърна той.

Беше облечен с избелели дънки и бяла тениска, и с тийнейджърско дънково яке, ала кожата на ръцете и на лицето му бе груба и обветрена.

Приближих с изправен гръб и раздрусах гранитната му ръка така, както ме бе учил, че трябва да го правят истинските мъже. Един прилеп пикира от сенките и безшумно нахлу в снопа светлина.

— Опитах се да се свържа с теб миналата седмица — рекох, след като приклекнах. — Какво стана с телефона ти? Казаха, че е изключен.

— Не се нуждая от проклетия им телефон…

— Всеки се нуждае от телефон, татко.

— Само гледат да ти изсмучат паричките, онези корпоративни маймуни.

— А за бизнеса?

— Ти си гледай твоя, аз ще си гледам моя. Един каменар не се нуждае от телефон — рече той. — Камионите си идват и аз продължавам да им давам камък. Така си беше и през двете седмици, откакто съм без телефон.

— Сега е лято, татко… — казах. Съмнявах се, че ще може да я кара така и когато работата намалее.