Родени да убиват [bg]

Джак Мерсие се бе запознал с бъдещата си съпруга на „Лебедовия бал“ в Нашвил — най-пищната светска изява на Американския юг. Запознал се не е точната дума — той направо й купил „Купе де Вил“ модел 55 година на уредената след обеда разпродажба. Платил човекът с кредитна карта и готово. Сетне някой бе коментирал, че тяхното било любов от пръв поглед.

Сега госпожа Мерсие държеше някакво списание в ръка. Опита се да се направи на изненадана от моето присъствие, но изненадата не успя да стигне до очите й. Затова рече:

— О, Джак, извинявай. Не знаех, че имаш гости.

Лъжеше проклетницата. Виждах в очите на Мерсие, че той знае, че тя лъже, знае, че и двамата знаем. Опита се да прикрие раздразнението си зад стандартната усмивка, но чух, че зъбите му изскърцаха. Изправи се, аз също.

— Г-н Паркър, съпругата ми Дебора.

Госпожата пристъпи на два милиметра, сетне изчака аз да мина цялото разстояние, което не бе малко, като се имат предвид размерите на кабинета, и чак тогава протегна ръка. Стиснах я, получих усещането, че държа нещо неживо, очите й сякаш пробиват дупки в лицето ми, зъбите й сякаш дялкат черепа ми. Толкова бе силно излъчването на нейната неприязън, та чак ми стана смешно.

— Много ми е приятно да се запознаем — изсъска тя и метна не по-мил поглед към мъжа си. — После ще говорим, Джак.

Последното прозвуча като заплаха, тя излезе и затвори, без да поглежда към нас.

Температурата в помещението направо се вдигна с няколко градуса, а Мерсие възстанови равновесието си.

— Моля за извинение, г-н Паркър. У дома напрежението се е поувеличило напоследък. Ще се жени дъщерята Саманта, та нали знаете… Следващия месец.

— О, така ли? И кой е щастливият избраник?

Стори ми се възпитано да задам неизбежния въпрос.

— Робърт Обър. Синът на моя адвокат.

— Е, сега поне съпругата ви ще си купи нови шапки, тоалети, ще се поуспокои.

— Хм, тя непрестанно си купува, и то много повече от тези неща, г-н Паркър. Но главното е, че има задачата да устройва гостите, а това си е бая тежка работа. Уорън и аз мислим да се спасим на яхтата, та по възможност да избегнем данданията в навечерието на голямото събитие, но съпругите едва ли ще ни оставят сами. Те и двете много обичат да плават. Вие ветроходствате ли, г-н Паркър?

— О, не, трудно ми е. Нали си нямам яхта.

— Всеки трябва да има яхта — възрази домакинът, който очевидно си възвръщаше чувството за хумор.

— Разбира се. Ама вие да не сте станали социалист, г-н Мерсие?

Той се засмя — оцени моя хумор, сетне остави чашката с кафето и си смени физиономията. Сега по нея се изписа пълна искреност.

— Надявам се да ми простите, че се бъркам в миналото ви, но трябваше да понауча нещичко за вас, преди да ви помоля за помощ.

Кимнах.

— На ваше място вероятно и аз бих постъпил по същия начин.