Демонската стража [bg]

— Добър ден, госпожо — казва и Уил и става на крака.

Старата жена не му обръща внимание. Тя стои неподвижна на прага и е облечена в същото сиво наметало с качулка, което бе носила и при първото си посещение в работилницата.

— Готово ли е?

„Говори ясно, прецизно. С лек акцент, който издава, че е от Стария свят“, дава си сметка Богс. Той кимва, минава разстоянието до нея и сваля покривалото от предмета, който жената е поръчала.

— Спазих указанията ви, госпожо — казва той. Гласът му е предрезгавял. — И добавих лост от зефирум, както наредихте.

Той не знае каква нужда има жената от нещото, което той е създал. Но е наясно, че зефирумът е вълшебен метал. А в Порт Фейт употребата на магия без разрешение е углавно престъпление.

Жената приближава приспособлението и го разглежда. Тя прокарва пръсти по блестящия, полиран зефирум и Богс ахва от изненада, когато вижда колко съсухрена е ръката ѝ. Не за пръв път той е щастлив от това, че тя е спуснала качулката си, че не му се налага да вижда нито лицето, нито очите ѝ. Вижда как Уил гледа с любопитство ставащото и му дава знак да мълчи.

Старицата проговаря след миг:

— Добре.

Богс осъзнава, че е притаил дъх и въздъхва облекчено.

— Чудесно — казва той, вече по-спокойно. — Ние винаги се стремим да доставяме удоволствие на клиентите. Младият Уил помогна много за дървообработката. Той е първокласен чирак. Върви и ми донеси книгата със сметки, Уил!

Импът бързо минава през една странична врата.

— Сега, като стана дума за заплащане… опасявам се, че сметката е малко по-висока от това, което сметнах първоначално. Зефирумът струва майка си и баща си днес, сигурен съм, че ме разбирате. Всичко е заради ембаргото на Лигата в Стария свят. Пуста политика!

Богс говори много, когато е нервен.

— Ще си получите заплащането — процежда старицата.

Тя вади стара кесия с монети, на вид толкова древна, колкото и нея самата. Вади дукат и го вдига пред него. Той протяга ръка да го вземе, но преди да успее да го стори, юмрукът ѝ се затваря около него. Ръката му се спира във въздуха, той не знае какво да прави.

— Шантава работа — казва старицата отнесено. — Колко много цените тези безполезни късове метал. Можете ли да изядете дукат?

Досега никога не му е говорила толкова много. Отново се чувства неудобно. Иска му се Уил да побърза с онази книга.

— Ами не, госпожо — отговаря той.

— А да спите върху дукати? Дали те ще ви стоплят?

Той не отговаря.

— Дукатите са изсмукали силите ви, господин Богс. Волята ви. Заслепили са ви.