Поглед в бъдещето [bg]

От другата страна на пътя забелязаха линейка, на която качваха възрастен човек; чуха и сирените на пожарни коли и други превозни средства. По едно време мярнаха и хеликоптер, забил се в стъклената стена на малка кула с офиси.

Караха по моста „Понт дьо Лил“, прекосяващ река Рона, а над главите им летяха в кръг чайки; напускаха Десния бряг с неговите аристократични хотели и наближаваха старинния Ляв бряг. Кръговият път около Vieille Ville — Стария град — беше задръстен от катастрофа между четири коли, така че се наложи да заобиколят по тесните, криволичещи, еднопосочни улици. Тръгнаха по Рю дьо ла Сите и завиха по Гран Рю. Но тя също беше задръстена от автобус от градския транспорт, който се бе завъртял и сега препречваше и двете платна. Опитаха да минат по алтернативен път, но той също беше задръстен от сблъскали се коли. Мичико се тревожеше все повече и повече с всяка изминала минута.

— Колко е далече училището? — попита Лойд.

— На по-малко от километър — отговори Мичико.

— Тогава да отидем пеша.

Той се върна с колата на Гран Рю и паркира встрани от пътя. Не беше позволено място за паркиране, но Лойд не мислеше, че някой ще се тревожи за това в такъв момент. Излязоха от фиата и се затичаха по стръмните, калдъръмени улички. Мичико спря след няколко крачки, за да свали обувките си с високи токчета, така че да може да тича по-бързо. Продължиха да се движат забързано из улиците, но се наложи да спрат отново, за да може тя отново да обуе обувките, когато стигнаха до тротоар, посипан с парченца стъкло.

Затичаха се по Рю Жан-Калвин, след музея Барбие Мюлер свърнаха по Рю дю Пю Сен Пиер и се натъкнаха на седемстотингодишната Мезон Тавел, най-старата частна къща в Женева. Намалиха само за малко, докато минаваха покрай суровия Тампл дьо Ладитуар, където някога бяха държали речи Джон Калвин и Джон Нокс.

Задъхани, с разтуптени сърца, те продължаваха напред. От дясната им страна бяха катедралата Сен Пиер и аукционната къща Кристис. Мичико и Лойд прекосиха бързешком ширналия се Плас дю Бур дьо Фу с неговия ореол от открити кафенета и сладкарници около централния фонтан. Много туристи и жители на Женева все още лежаха върху паважа; други седяха на земята и се грижеха за раните си сами или им помагаха други минувачи.

Най-накрая достигнаха района на училището на Рю дьо Шодроние. Училището „Дюкомин“ беше старо и предназначено за децата на чужденци, работещи в Женева и около нея. Централните сгради бяха на над двеста години, но през последните няколко десетилетия бяха добавени няколко допълнителни постройки. Въпреки че часовете свършваха в четири следобед, бяха осигурени извънучилищни дейности до шест следобед, така че работещите родители да могат да оставят децата си цял ден там и макар че сега наближаваше седем вечерта, все още много деца бяха тук.