Невидимият пазител [bg]

— Обичам те — простена Джеймс в ухото й.

— Обичам те — прошепна тя.

И се усмихна, защото знаеше, че е така, че го обича повече от всичко и всеки на света; защото беше щастлива, когато го усещаше между краката си, когато беше вътре в нея, когато правеха любов. Свършеха ли, усмивката й се запазваше в продължение на часове, сякаш дори миг с него бе достатъчен, за да се отърси от всички злини на света.

Амая дълбоко вярваше, че само Джеймс може да я накара да се чувства истинска жена. В професионалното си ежедневие оставяше тази своя страна на заден план и се концентрираше единствено върху това, да бъде добър полицай; извън работата обаче високият й ръст и слабото й жилаво тяло, както и леко консервативните дрехи, които обикновено носеше, я караха да се чувства неудобно в присъствието на други жени, главно съпруги на приятелите на Джеймс — по-ниски и дребни, с малки и нежни ръце, които никога не бяха докосвали труп. Не носеше бижута, с изключение на халката и едни миниатюрни обици, които според Джеймс приличаха на детски; дългата руса коса, винаги вързана на опашка, и едва забележимият грим й придаваха още по-сериозен и малко мъжки вид, който той обожаваше, а тя поддържаше. Освен това знаеше, че твърдият й глас и самочувствието, с което говореше и се държеше, бяха достатъчни, за да уплашат всички интригантки с техните злонамерени намеци за бременността, която така и не идваше. Болната й тема.

Говориха за разни несъществени неща на вечеря и си легнаха рано. Възхищаваше се на способността на Джеймс да се изключва от ежедневните проблеми и да заспива веднага щом се пъхне в леглото. На нея винаги й трябваше много време, докато се отпусне достатъчно, за да заспи — понякога четеше в продължение на часове, преди да задреме, и се будеше по няколко пъти на нощ от най-малкия шум. В годината, в която получи повишението, й се бяха струпали такова напрежение и нерви през деня, че вечер изпадаше в дълбок и безпаметен сън; будеше се два-три часа по-късно, схваната и с болки в гърба, от които после не можеше да мигне. С времето напрежението бе понамаляло, но сънят й бе все така неспокоен. Имаше навик да оставя една лампа на стълбите да свети, за да може да се ориентира по приглушената й светлина в спалнята, когато се събудеше, стресната от кошмарите, изпълнени със страховити образи. Напразно опитваше да се съсредоточи над книгата, която държеше в ръце. Пусна я на пода, изтощена от мислите, които я измъчваха. Но не изключи нощната лампа. Продължи да гледа в тавана, кроейки планове за утрешния ден. За опелото и погребението на Аиноа Елисасу. При престъпления от подобен характер често се случваше убиецът да е познавал жертвите, да е живял близо до тях и да ги е виждал всеки ден. Тези убийци притежаваха впечатляваща наглост — тяхната самоувереност и болната им психика често ги караха да сътрудничат по време на разследването, да помагат при търсенето на изчезналите и да присъстват на церемониите и погребенията, често пъти демонстрирайки огромна болка и тревога. За момента не бяха сигурни в нищо, дори роднините не можеха да се изключат от заподозрените. Но погребението бе добра отправна точка, щеше да й позволи да се ориентира в ситуацията, да улови реакциите, да чуе коментарите и мненията на хората. И разбира се, да види сестрите и леля си… Не беше минало чак толкова време от Бъдни вечер, когато Флора и Рос се бяха скарали. Амая въздъхна шумно.