Градът на крадците [bg]

— Благодаря. Не разбирам защо те е страх да го казваш на хората.

Не му отговорих. Ако не разбираше защо, нямаше смисъл да му го обяснявам.

— И защо си тук? — попита ме той.

— Хванаха ме да плячкосвам един мъртъв германец на улица „Войнова“.

Това го разтревожи.

— На улица „Войнова“ вече има германци? Значи е започнало?

— Не, нищо не е започнало. Той беше пилот на бомбардировач. Беше катапултирал.

— Противовъздушните ли го бяха очистили?

— Студът го беше очистил. А ти защо си тук?

— От чист идиотизъм. Решиха, че съм дезертьор.

— Тогава защо не са те застреляли на място?

— А защо не са застреляли теб?

— Не знам — признах си аз. — Казаха, че ставам за полковника.

— Аз не съм дезертьор, а студент. Трябваше да се подготвя за защитата на дипломната си работа.

— Честно? Дипломната ти работа?

Това ми звучеше като най-тъпото оправдание в историята на дезертьорството.

— „Дворната хрътка“ на Ушаков, интерпретирана от гледната точка на съвременния социологичен анализ.

Той зачака да кажа нещо, но аз нямах какво да кажа.

— Чел ли си книгата? — попита той.

— Не. Кой е този Ушаков?

— Срамота. Образованието е ударило дъното. В училище трябва да го учите наизуст.

Говореше като своенравен стар професор, макар че ако се съдеше по единствения поглед, който бях успял да му хвърля, беше на двайсет години.

— „В кланицата, където се целунахме за пръв път, още вонеше на кръвта на убитите агнета.“ Това е първото изречение.

Някои казват, че е най-великият руски роман. А ти никога не си чувал за него.

Той въздъхна екстравагантно. Миг по-късно чух някакво странно дращене, все едно плъх си остреше ноктите по матрака.

— Какво е това? — попитах аз.

— Хм?

— Не чуваш ли този шум?

— Пиша в дневника си — каза той.

С отворени очи не виждах нищо повече, отколкото със затворени, а този пишеше в дневника си. Сега вече чувах, че дращенето е от молив по хартия. След няколко минути дневникът се затвори с плясък и аз чух как го прибра в джоба си.

— Мога да пиша в тъмното — обясни той, като подчерта думите си с леко оригване. — Това е само един от моите таланти.

— Бележки по „Дворната хрътка“?

— Точно така. Не е ли странно? В шеста глава Радченко прекарва един месец в затвора „Крести“, след като най-добрият му приятел… Е, по-добре да не ти издавам какво се случва. Но наистина ми се стори съдба, че ме доведоха точно тук. Бил съм на всяко друго място, което посещава Радченко в книгата — във всеки ресторант, театър и гробище, поне в онези, които все още съществуват, — но никога не бях влизал тук вътре. Някой критик можеше да възрази, че човек не може да разбере Радченко, докато не прекара поне една нощ в „Крести“.

— Значи си извадил късмет.

— Хм — съгласи се той.

— Мислиш ли, че на сутринта ще ни застрелят?