Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Триллеры » Градът на крадците [bg]
Градът на крадците [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Градът на крадците [bg]

Электронная книга - «Градът на крадците [bg]». Краткое содержание книги:

Дядо ми, майсторът на ножа, беше убил двама германци, преди да навърши осемнадесет години. Писателят („25-ият час“) и сценарист („Игра на тронове“) Дейвид Бениоф е базирал новия си роман на разказите на дядо си за обсадата на Ленинград по времето на Втората световна война — за да създаде една неочаквана черна комедия. Лев — свитият, девствен син на безследно „изчезнат“ еврейски поет — е арестуван от Червената армия за мародерство. В затвора, където очаква екзекуцията си, той попада в килията на Коля — дързък рус пехотинец, обвинен в дезертьорство. Когато един непознат полковник от НКВД предлага на двамата да изпълнят една невъзможна мисия, за да спасят живота си, Лев и Коля се отправят на пътешествие през обсадения Ленинград и завладяната от Вермахта територия около града, за да се сблъскат с канибали, проститутки, кучета-бомби, партизани, непълнолетни снайперистки и демонични нацисти, които не могат да устоят на едно шахматно предизвикателство.
1 ... 6 7 8 9 10 11 12 13 14 ... 111
Перейти на страницу:

— Не.

— Дай си ръката.

Това ми се струваше някакъв номер — някаква детска игра за прецакване на глупаци. Щеше да ме плесне по дланта или просто да ме остави да стоя с протегната ръка, докато не разбера колко съм тъп. Но никой не можеше да откаже предложение за храна, дори най-неправдоподобното, така че аз протегнах ръка в мрака и зачаках. Миг по-късно в нея се появи едно парче от нещо студено и мазно. Не знам как намери ръката ми в тъмното, но той го направи — без да се колебае.

— Салам — каза той, помълча и добави. — Не се притеснявай. Не е свинско.

— Аз ям свинско.

Подуших салама и отхапах едно крайче от него. Беше също толкова далеч от истинското месо, колкото хлябът от порциона се различаваше от истинския хляб, но съдържаше някакви мазнини, а мазнините означаваха живот. Опитах се да го сдъвча колкото можех по-бавно, за да не свърши веднага.

— Много шумно дъвчеш — отбеляза той от тъмното.

Чух как проскърцаха пружините, когато седна на един от долните нарове.

— Освен това не каза вълшебната думичка — добави той.

— Благодаря.

— Моля. Как се казваш?

— Лев.

— Лев кой?

— Защо питаш?

— От добро възпитание — обясни той. — Например когато се представям, аз казвам така: „Добър вечер, казвам се Николай Александрович Власов, а приятелите ме наричат Коля.“

— Просто искаш да разбереш дали имам еврейска фамилия — казах аз.

— Имаш ли?

— Да.

— Аха — каза той и въздъхна доволно.

Беше щастлив, че инстинктите не го бяха подвели.

— Благодаря. Не разбирам защо те е страх да го казваш на хората.

Не му отговорих. Ако не разбираше защо, нямаше смисъл да му го обяснявам.

— И защо си тук? — попита ме той.

— Хванаха ме да плячкосвам един мъртъв германец на улица „Войнова“.

Това го разтревожи.

— На улица „Войнова“ вече има германци? Значи е започнало?

— Не, нищо не е започнало. Той беше пилот на бомбардировач. Беше катапултирал.

— Противовъздушните ли го бяха очистили?

— Студът го беше очистил. А ти защо си тук?

— От чист идиотизъм. Решиха, че съм дезертьор.

— Тогава защо не са те застреляли на място?

— А защо не са застреляли теб?

— Не знам — признах си аз. — Казаха, че ставам за полковника.

— Аз не съм дезертьор, а студент. Трябваше да се подготвя за защитата на дипломната си работа.

— Честно? Дипломната ти работа?

Това ми звучеше като най-тъпото оправдание в историята на дезертьорството.

— „Дворната хрътка“ на Ушаков, интерпретирана от гледната точка на съвременния социологичен анализ.

Той зачака да кажа нещо, но аз нямах какво да кажа.

— Чел ли си книгата? — попита той.

— Не. Кой е този Ушаков?

— Срамота. Образованието е ударило дъното. В училище трябва да го учите наизуст.

Говореше като своенравен стар професор, макар че ако се съдеше по единствения поглед, който бях успял да му хвърля, беше на двайсет години.

— „В кланицата, където се целунахме за пръв път, още вонеше на кръвта на убитите агнета.“ Това е първото изречение.

Някои казват, че е най-великият руски роман. А ти никога не си чувал за него.

Той въздъхна екстравагантно. Миг по-късно чух някакво странно дращене, все едно плъх си остреше ноктите по матрака.

— Какво е това? — попитах аз.

— Хм?

— Не чуваш ли този шум?

— Пиша в дневника си — каза той.

С отворени очи не виждах нищо повече, отколкото със затворени, а този пишеше в дневника си. Сега вече чувах, че дращенето е от молив по хартия. След няколко минути дневникът се затвори с плясък и аз чух как го прибра в джоба си.

— Мога да пиша в тъмното — обясни той, като подчерта думите си с леко оригване. — Това е само един от моите таланти.

— Бележки по „Дворната хрътка“?

— Точно така. Не е ли странно? В шеста глава Радченко прекарва един месец в затвора „Крести“, след като най-добрият му приятел… Е, по-добре да не ти издавам какво се случва. Но наистина ми се стори съдба, че ме доведоха точно тук. Бил съм на всяко друго място, което посещава Радченко в книгата — във всеки ресторант, театър и гробище, поне в онези, които все още съществуват, — но никога не бях влизал тук вътре. Някой критик можеше да възрази, че човек не може да разбере Радченко, докато не прекара поне една нощ в „Крести“.

— Значи си извадил късмет.

— Хм — съгласи се той.

— Мислиш ли, че на сутринта ще ни застрелят?

1 ... 6 7 8 9 10 11 12 13 14 ... 111
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)