Декстър в мрака [bg]

Но тази вечер нямаше да шофира сам.

Тази вечер Декстър и Мрачният му странник щяха да се повозят с него и да го насочат към съвсем нов вид пътешествие.

Но първо хладното и внимателно приближаване, наградата за седмиците потайно следене.

Паркирах само на няколко мили от дома на Рита в големия търговски регион Дейдланд, и отидох пеша до близката спирка на метрото. Влакът рядко бе претъпкан дори в пиковите часове, но все пак имаше достатъчно хора, че никой да не ми обръща внимание. Просто приятен мъж с модерни черни дрехи и спортен сак.

Слязох една спирка след центъра и изминах шест пресечки до мисията; усещах как острият ръб се наточва в мен и ме връща към готовността, от която се нуждаех. Щяхме да мислим за Коуди и Астор после. Точно сега, на тази улица, аз бях цял твърда скрита яркост. Заслепяващият оранжево-розов блясък на специалните борещи се с престъпността улични лампи не можеше да отмие тъмата, в която се загръщах все по-плътно с всяка крачка.

Мисията се намираше на ъгъла на една средно оживена улица в преобразуван магазин. Отпред имаше неголяма тълпа — не беше изненадващо, защото раздаваха храна и дрехи и единственото, което трябваше да направиш, за да ги получиш, беше да отделиш малко от наквасеното си с алкохол време, за да послушаш как добрият свещеник ти обяснява защо ще идеш в ада. Доста добра сделка, дори за мен, но не бях гладен. Подминах ги и заобиколих отзад към паркинга.

Въпреки че светлината тук беше малко по-мъждива, паркингът беше твърде светъл за мен, почти прекалено осветен, за да виждам луната, макар че я чувствах там, на небето: подсмихваше се на незначителния ни гърчещ се крехък животец, изпълнен с чудовища, които живеят единствено за да отнемат този живот на големи изпълнени с болка хапки. Чудовища като мен и като Зандър. Но тази вечер щяха да останат с едно по-малко.

Обиколих паркинга. Изглеждаше безопасен. Не се виждаше жива душа, никой не седеше и не дремеше в никоя от колите. Единственият прозорец, който гледаше към паркинга, беше малък и високо на задната страна на мисията и стъклото му беше затъмнено — тоалетната. Отидох нехайно до колата на Зандър, син додж „Дуранго“, паркиран близо до задния вход, и натиснах дръжката на вратата — заключено. До нея бе паркиран стар крайслер, достопочтеното возило на пастора. Минах от другата страна на крайслера и зачаках.

Извадих от сака плътна бяла копринена маска и си я сложих, наместих дупките на очите. После извадих примката от рибарска корда, издържаща 25 килограма, и бях готов. Мрачният танц щеше да започне всеки момент. Зандър щеше да дойде, нищо неподозиращ, в нощта на хищника, нощ на внезапни изненади, окончателна и свирепа тъмнина, пронизана от жестоко удовлетворение. Съвсем скоро той щеше да излезе спокойно от своя живот и да влезе в моя. А после…