Ритуалите на водата
- Автор: де Уртури Эва Гарсиа Саэнс
- Серия: Мълчанието на Белия град #2
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 978-619-01-0361-5
- Переводчик: Мариана Китипова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Ритуалите на водата». Краткое содержание книги:
Скоро Кракен разбира, че си има работа със сериен убиец, който имитира Ритуалите на водата на свещени места в Страната на баските и Кантабрия, като умъртвява хора, които според него не заслужават да бъдат родители.
Но главната инспекторка Алба де Салватиера също чака дете. И има голяма вероятност то да се окаже на Кракен.
А убиецът е някъде наблизо.
Непредсказуем и увлекателен, Ритуалите на водата е великолепен черен роман, чийто достойнства са не само в умело изградения сюжет, но и в културния контекст, историческото документиране и изненадващия финал.
— Къде смятате, че отивате? — скара му се Мугуруса.
— Отивам да донеса котела, шефе! Не може да го оставим там горе! — извика Куеста.
Естибалис го последва, преди някой да успее да я спре.
— Отивам с него! — каза и се шмугна край мен като невестулка, за да се присъедини към самоубийствената експедиция на Андони.
Поисках да ѝ извикам да остане в параклиса, с мен, с нас, но не бях в състояние да произнеса дори една сричка, а когато изтичах след нея, инспекторът и съдебната лекарка ме спряха при вратата и ми попречиха да изляза в онзи леден ад.
— Двама са достатъчни, Аяла — каза Мугуруса твърдо. — Не може всички да се излагаме на риск.
— Ако знаете молитви, молете се. Имате на разположение олтар — прошепна ми доктор Гевара.
Обзет от чувство за безпомощност, останах да чакам Естибалис на прага на вратата. Грохотът на гръмотевиците се прибави към шума на ледените зърна, разбиващи се в неравните стени на тунела.
Тогава връхлетя първата лавина.
Уплаших се истински.
За пръв път.
Не беше първата ми буря в планината, но тунелът бе престанал да е убежище, отворът, през който толкова поклонници бяха преминали, се бе превърнал в смъртоносен капан, през който започна да тече бяла река от градушка.
И тогава се случи нещо невъобразимо.
Пред уплашените ми очи премина, търкаляйки се безконтролно по склона, котела от Карбасено. Изграчих и останалите също се скупчиха на входа на параклиса. Котелът се удари в стените на тунела, после потъна в островърхия отвор на северния вход и го изгубихме от очи.
Ужасени, ние се приготвихме за най-лошото и най-лошото се случи — видяхме тялото на Андони Куеста, почти сляло се с бялото си защитно облекло със слоя от зърната на градушката, който, подобно на конвейерна лента, го носеше по склона.
Беше като зловещо видение, случи се за секунди и също го изгубихме от поглед.
Беше обаче невъзможно да напуснем убежището си — вятърът, дъждът и градушката щяха да ни убият.
И въпреки всичко рискувах.
Оставаше Естибалис.
Трябваше да я открия. Не минаха и десет минути, когато тялото ѝ се появи пред мен.
И тази гледка, ръцете ѝ, торсът и краката ѝ, оставени на милостта на бурята, бяха достатъчни, за да пробият преградата, която мозъкът ми бе издигнал месеци по-рано.
— Ти не! — извиках и за пръв път от август произнесох две думи, които всички разбраха.
" Ти не"
И категоричността на собствения ми вик, и това, което той означаваше за мен, ме изумиха.
Втурнах се като камикадзе, съзнавайки, че аз също ще полетя по склона към ада, но в последния момент една здрава ръка сграбчи моята.
Човешка верига.
Този път наистина я имаше. И си спомних онова, което се случи в миналото, преди двайсет и четири години.
Ръцете, които не се протегнаха, които избраха да не изложат на риск живота, които не… и осъзнах, че не съм им простил. На нито един от четиримата, нито, разбира се, на Анабел Ли.
И си спомних безжизненото тяло на момичето, което държах в ръцете: си в продължение на минути, които ми се сториха като часове, на един скалист бряг в Кантабрия.
5
Кантабрийстото селище
29 юни 1992 г., понеделник
Групата от четири момчета и едно тъмнокосо момиче, което не познаваха, слязоха пъргаво от влака с раниците си, пълни с очаквания, и се пръснаха из скромната гара на Кабесон де ла Сал, старинно градче в Кантабрия, прочуто някога със солните си мини.
Там ги чакаше директорът на проекта, Саул Товар, млад преподавател, облечен с карирана риза, който ги посрещна с добре дошли, заобиколен от няколко студенти, негови помощници, които бяха идвали и преди в селището.
В действителност не бяха много — няколко момичета от втори и трети курс по история, които кръжаха около Саул, и един по-голям ученик, който разсеяно разговаряше с висока, едра студентка, която ги беше довела от Сантандер със своя форд фиеста втора ръка. Мариан Мартинес знаеше, че това е единствената причина да я извикат — да служи за таксиметров шофьор и да посети Саул, вездесъщия Саул. Мариан не споделяше благоговението на целия Кантабрийски университет към преподавателя по културна антропология. Беше чувала разни истории…
Едно тъмнокосо момиче стоеше настрани от шумните младежи и ги наблюдаваше обнадеждена, седнала на една пейка, където баща ѝ бе наредил да чака. Бяха първите чужди хора, които виждаше след уединението си, в което бе общувала само с леля си и баща си. Той се държеше мило, сякаш се разкайваше за това, което ѝ бе причинил.