Загадката на Ендхаус

— Дайте насам катафалките с гуми на копелетата! — промърмори Ник.

— Но ние, моят приятел и аз, сме тука, за да предотвратим това!

Почувствувах се благодарен за думичката „ние“. Поаро има навика понякога да забравя за моето съществуване.

— Да — намесих се аз. — Не бива да се тревожите, госпожице Бъкли. Ние ще ви защитим.

— Това е ужасно мило от ваша страна! — каза Ник. — Мисля, че цялата тая история е просто чудесна. Безкрайно, безкрайно вълнуваща!

Тя все още продължаваше да се показва лекомислено безразлична, но в очите й, както ми се струваше, се четеше тревога.

— И първото нещо, което ще направим — каза Поаро, — е да устроим съвещание.

Той седна и приятелски й се усмихна.

— Да започнем с един банален въпрос, мадмоазел: имате ли врагове?

Ник със съжаление поклати глава.

— Боя се, че нямам — каза тя с тон на извинение.

— Bon20. Ще оставим тая възможност настрана А сега да видим въпроса на киното, на детективския роман: кой ще спечели от смъртта ви, мадмоазел?

— Не мога да си представя — отговори Ник — Тъкмо затова всичко ми се струва толкова безсмислено. Освен да е заради тоя стар гълъбарник, пък и той е ипотекиран до керемидите, покривът тече и не вярвам да има каменовъглена мина или друго нещо вълнуващо, скрито в скалите.

— Казвате, че е ипотекиран, hien21?

— Да. Наложи ми се да го ипотекирам. Виждате ли, на два пъти трябваше да се плаща данък за наследство, много скоро едно след друго. Първо умря дядо ми, точно преди шест години, а после брат ми. Това сложи капак на финансовите ми неблагополучия.

— А вашият баща?

— Той се върна от войната като инвалид, после се разболя от пневмония и умря през 1919 година. Майка ми е умряла, когато съм била бебе. Аз живеех тука с дядо. Той и татко не се разбираха (не ми е никак чудно!), затова татко сметна за по-удобно да ме зареже и да тръгне да скита по света, без да мисли за никой друг. Джерълд, брат ми, също не се разбираше с дядо. Смятам, че и аз надали щях да се разбирам с него, ако бях момче. Спаси ме това, че бях момиче. Дядо все казваше, че съм издънка от стария корен и съм наследила неговия дух. — Тя се засмя. — Струва ми се, че е бил рядък стар грешник. Но имаше страхотен късмет. Хората тука казваха за него, че каквото и да допре, се превръщало в злато. Но беше комарджия и проиграваше всичко спечелено. Когато умря, не остави почти нищо освен къщата и мястото. Аз бях на шестнадесет години, когато той умря, а Джерълд на двадесет и две. Джерълд загина при автомобилна злополука точно преди три години и аз наследих имота.

— А след вас, мадмоазел? Кой е най-близкият ви сродник?

— Братовчед ми Чарлз, Чарлз Вайз. Той е адвокат тука в градчето. Напълно почтен и добър, но много скучен. Дава ми добри съвети и се мъчи да обуздае екстравагантния ми вкус.

— Той се занимава с вашите дела, а?

— Е, да, ако можете да го наречете така. Нямам много дела, с които да се занимава. Той ми уреди ипотеката и ме накара да дам под наем портиерската къщичка.

— А!… Къщичката. Тъкмо щях да ви питам за нея. Тя е дадена под наем?