Мравките
- Автор: Вербер Бернард
- Серия: Les Fourmis #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимир Петров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Мравките». Краткое содержание книги:
Те са един милиард милиарда. Ние едва ги забелязваме, те обаче ни дебнат отдавна. За някои от тях сме богове. За други — злотворни същества. С удивителен интелект и организация, на които могат да завидят и най-страховитите армии, те се готвят за бъдещата безпощадна битка. Кои ще бъдат истинските господари на земята? От отговора на този въпрос зависи тяхното оцеляване… Също и нашето.
— Може би се боеше от болките, свързани със старостта.
— Хм… И какво предприе, след като защити доктора по биология?
— Започна работа в една частна фирма, която произвеждаше живи бактерии за киселото мляко. „Суитмнлк Корпорейшън“. За него нещата се стекоха добре. Откри бактерия, способна да придава не само вкус, но и аромат! Получи награда за най-добро изобретение през 63 година…
— А после?
— После се ожени за китайка. Линг Ми. Една нежна засмяна девойка. Какъвто си беше мърморко, веднага омекна. Беше много влюбен. Оттогава го виждах по-рядко. Винаги е така.
— Чух, че заминал за Африка.
— Наистина, но това стана след…
— След кое?
— След драмата. Линг Ми се разболя от левкемия. Рак на кръвта, който не прощава. За три месеца си отиде. Клетникът… той, който винаги бе заявявал, че клетките са нещо толкова вълнуващо, а хората тъй нищожни… Поуката беше жестока. Нищо не можа да направи. Тъкмо по време на това нещастие се спречка с колегите си от „Суитмилк Корпорейшън“. Напусна работа и се затвори в апартамента си. Линг Ми бе пробудила у него вяра в човека, но след нейната загуба изпадна в още по-голяма мизантропия.
— И е заминал за Африка, за да забрави Линг Ми?
— Може би. Във всеки случай се опита да излекува раната си, като се отдаде всецяло на своите изследвания по биология. Вероятно е намерил друга интересна област. Не зная каква е била тя, но не бяха бактериите. Установи се в Африка, може би защото там е имал по-благоприятна почва за работа. Изпрати ми пощенска картичка, обясняваше, че бил с екип от CNRS1 и се трудел с някой си професор Розенфелд. Не познавам този господин.
— След това виждали ли сте се с Едмон?
— Да, веднъж се срещнахме случайно на Шанз-Елизе. Поприказвахме. Той видимо си бе възвърнал вкуса към живота. Но се изразяваше твърде уклончиво и избягваше всичките ми въпроси, но някакъв начин свързани с професията.
— Говори се също, че пишел някаква енциклопедия.
— А, това е по-стара работа. Беше си му мания. Да събере всичките си знания в една творба.
— Вие виждали ли сте я?
— Не и не мисля, че някога я е показвал на когото и да било. Като познавам Едмон, вероятно я е скрил чак в Аляска на дъното на някоя пещера с огнедишащ змей за пазач. Той си беше донякъде и „чародей“.
Жонатан се канеше да си тръгва.
— А! Още един въпрос: знаете ли как могат да се направят четири равностранни триъгълника с шест кибритени клечки?
— Разбира се. Това беше любимият му тест за интелигентност.
— И какъв е отговорът?
Жазон избухна в смях.
— По никой начин няма да ви кажа! Както се изразяваше Едмон: „Всеки сам трябва да намери своята пътека.“ Ще видите, че така удоволствието от откритието е двойно по-голямо.
С всички тези провизии на гръб пътят изглежда по-дълъг, отколкото на идване. Отрядът напредва чевръсто, за да не бъде застигнат от нощния студ.
Мравките са в състояние да се трудят без почивка двадесет и четири часа в денонощието от март до ноември, но всяко понижение на температурата ги присмива. Ето защо рядко се случва експедиция да продължава повече от един ден.
Дълго време градът на рижите мравки си блъска главата над този проблем. Всички знаеха колко важно е да се разширят ловните полета и да се опознаят далечни краища, където никнат други растения и се въдят непознати животни с различни нрави.
През осемстотин и петдесетото хилядолетие Би-стин-та, рижа царица от династията Га (източна династия, изчезнала преди осем хиляди години), обзета от манията да опознае „покрайнините“ на света, разпратила стотици експедиции по четирите посоки. Никоя от тях не се завърнала.
Сегашната царица, Бело-киу-киуни, не беше толкова ненаситна. Нейното любопитство се задоволяваше с откриването на онези дребни златисти твърдокрили, прилични на скъпоценни камъни (каквито се срещат в далечния Юг), или с наблюдението на месоядните растения, които понякога й донасяха живи с корените и които тя се надяваше някой ден да опитоми.
Бело-киу-киуни знаеше, че най-добрият начин за опознаване на нови територии е да се разширява Федерацията. Все повече далечни експедиции, все повече дъщерни градове, все повече предни постове и война на всички, които се опитват да попречат на това настъпление.
Разбира се, достигането до края на света щеше да отнеме продължително време, но тази политика на малки упорити крачки беше в пълно съответствие с общата философия на мравките. „Бавно, но все напред.“
Днес федерацията Бел-о-кан бе съставена от 64 дъщерни града. 64 града под знака на една и съща миризма, 64 града, свързани с мрежа от 125 километра издълбани пътища и 780 километра мирисни пътеки. 64 града, единни както в битките, така и в гладните години.
1
CNRS — Национален Център за Научни Изследвания във Франция. Бел. пр.