Антитела [bg]

— Какво се случи? — изломотих, докато се надигах и залитах към Ив. — Добре ли си?

— Аз…

Тя обърна към мен празен поглед.

— Какво? Ти каза нещо смешно. Какво…

— Давай да се махаме… ох… оттук.

Карираният така и не се съвземаше. Наведох се, пребърках му джобовете. Дребни пари, ключове от кола.

— Ти ще караш — уморено отрони Ив. — Главата ми ще се пръсне.

— И мойта.

Колата беше черно БМВ, а портата на паркинга се отвори автоматично. Изключих полицейската радиостанция и я оставих под таблото.

— Не знаех, че си способен на това…

— На какво? На мен ми се стори, че ти им разказа виц…

— Антитела — прекъсна ме тя, изохка и скри лице в дланите си. С последни сили карах по главното шосе на запад.

— Те ли убиха местната инфекция?

— Да.

Устата ми сама се разтвори в усмивка.

— Мисля, че ще се измъкнем.

— Може би.

Тя вдигна глава и се втренчи в мен:

— Боб, още ли не разбираш?

— Какво именно?

— Чудна работа. Наличието на антитела значи, че организмът е бил инфектиран и преди, нали? Твоята имунна система се е научила да разпознава инфекцията и да се бори с нея. Но къде сме се заразили преди това и защо…

Тя се сепна, сви рамене и отмести поглед.

— А, не е важно.

— Разбира се.

Въпросът беше толкова глупав, че дори не заслужаваше отговор. В мълчание и без проблеми се добрахме до гара Хеймаркет, паркирахме колата и се присъединихме към десетината други агенти, чакащи търпеливо да се махнат от излязлата извън контрол сингулярност. Обратно към дома, към единствената времева линия, която още има значение; към топлината и утешението на единствения бог, който наистина мисли за теб.