Плацдармът

Уолдрън дойде под навеса. Крачеше тихо в настъпилата тишина.

— Радиостанцията мълчи — каза той, — а роботите мрат като мухи. Плацдармът е осеян с телата им като в гробище на роботи.

Декър кимна.

— Най-напред ще откажат малките механизми, най-прецизно изработените — каза той. — Часовници, радиочасти, мозъчни схеми на роботи, включващи устройства. После ще дойде ред на генераторите и няма да имаме нито светлина, нито енергия. После ще се разпаднат машините и оръжията на легионерите ще се превърнат в тояги. После вероятно ще дойде краят и на всички неща с по-големи размери.

— Когато говори с туземеца — рече Уолдрън, — той ни го каза: „Никога няма да си заминете оттук.“

— Но тогава не го разбрахме — припомни му Декър. — Сметнахме, че ни заплашва, а знаехме, че сме прекалено значителни и добре охранявани, за да ни е страх от заплахи. Излиза обаче, че той въобще не ни е заплашвал. Просто ни е осведомявал! — И Декър безпомощно разпери ръце. — И каква е всъщност причината?

— Никой не знае — тихо отвърна Уолдрън. — Поне засега. По-късно може и да си я изясним, но това няма да ни бъде от полза. Може да е някакъв микроб. Или вирус. Нещо, което се храни с желязо, след като желязото е било изложено на топлина или е в сплав с други метали. Не използува желязна руда, защото в противен случай залежите, които открихме, отдавна нямаше да съществуват.

— Ако това е истина — рече Декър, — значи благодарение на нас за пръв път от много време се е нахранило до насита. Сигурно не е яло от хиляда години. От милиони години. На планетата не се произвежда метал. Как тогава е оцеляло? Как е все още живо, без да е имало какво да яде?