Върколак
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Върколак». Краткое содержание книги:
То потърси смисъла, някаква следа или разпознаване, но нямаше нищо друго освен образа на черната скалиста земя и студената чернота на цилиндъра.
Неохотно остави картината да изчезне и продължи да рови за нови късчета информация. Този път това беше разцъфнала долчинка, всъщност поляна, покрита с хиляди цъфтящи цветя. Във въздуха трептяха звуци, подобни на музика, сред цветята лудуваха живи неща и тук отново имаше значение, то знаеше това, но нямаше следа, която да може да открие и която да му позволи да стигне до смисъла.
Някога бе имало още едно. Беше имало още едно създание и именно то улавяше, пазеше и предаваше картините — и не само картините, но и данните, които вървяха заедно с тях. Картините все още се съхраняваха в ума, макар и съвсем хаотични, но данните, свързани с тях, някак си бяха изчезнали.
То се сви по-ниско и по-дълбоко в пирамидалната си форма. Пустотота и хаосът в мозъка му го пронизваха и то слепешком се опита да се върне в здрачното си минало, за да открие онова друго същество, което го бе снабдявало с образи и данни.
Но нямаше какво да открие. Нямаше начин да се протегне и да докосне другото същество. И то заплака в самота, дълбоко в самото себе си, без сълзи или ридания, защото не разполагаше нито с едното, нито с другото.
И в голотата на мъката си то се върна по-дълбоко назад във времето, и откри време, когато не бе имало никакво създание и когато все още беше работило с данни и абстрактни картини, основани на данните, но нито в тях, нито в идеите имаше цвят, а построените по този начин образи бяха неподвижни, строги и понякога дори ужасяващи.
„Безполезно“ — помисли си то. Безполезно беше да се опитва. Все още бе неефикасно, наполовина мъртво и не можеше да функционира както трябва, защото му липсваше материал, за да изпълнява функцията си. Усещаше как чернотата се носи към него и не се опита да се съпротивлява. Остана да чака и позволи на чернотата да го обгърне.
ГЛАВА 7
Блейк се събуди и Стаята му закрещя.
— Къде ходихте? — извика му тя. — Къде ходихте? Какво ви се случи?
Той седеше на пода по средата на стаята с крака, скръстени под него. И това не беше естествено, защото би трябвало да е в леглото.
— Къде ходихте? — изрева пак Стаята. — Какво ви се случи? Какво.
— О, я млъквай — каза Блейк.
Стаята замълча.
През прозореца струеше утринна светлина и някъде навън пееше птица. Стаята бе обикновена. Не се беше променило нищо. Бе точно такава, каквато си я спомняше от момента на заспиването си.
— А сега ми кажи — рече той. — Какво точно стана?
— Вие излязохте! — извика Стаята. — И издигнахте стена около себе си…
— Стена?
— Небитие — отвърна Стаята. — Петно от небитие. Изпълнихте ме с облак от небитие.
— Ти си луда — каза Блейк. — Как мога да направя такова нещо?
Но още докато изричаше думите, разбра, че Стаята е права. Тя можеше само да съобщи за явлението, което беше усетила. Не притежаваше такова нещо като въображение. Бе само машина, макар и сложна, и в опита и нямаше неща като суеверия, митове или приказки.
— Вие изчезнахте — съобщи Стаята. — Обгърнахте се в небитие и изчезнахте. Но преди да започнете да се обгръщате, се променихте.
— Как бих могъл да се променя?
— Не знам, но е така. Стопихте се и приехте друга форма или поне започнахте да приемате друга форма, а после се обгърнахте.
— И ти не си можела да ме усетиш? Затова си си помислила, че съм излязъл, нали?
— Не можех да ви усетя — потвърди Стаята. — Не можех да проникна през небитието.
— Небитието?
— Просто небитие — отвърна Стаята. — Не можех да го анализирам.
Блейк стана и се протегна, за да вземе гащетата, които бе захвърлил на пода преди да си легне. Нахлузи ги и посегна към робата, преметната през облегалката на стола.
Беше тежка, кафява и вълнена — и Блейк изведнъж си спомни предишната вечер, странната каменна къща, сенатора и неговата дъщеря.
„Вие се променихте — му бе казала Стаята. — Вие се променихте и издигнахте около себе си обвивка от небитие.“ Но той не си спомняше това, нямаше и следа от такъв спомен.
Нито пък спомени какво се беше случило предишната вечер в интервала между момента, в който бе излязъл във вътрешния двор, и този, в който се беше оказал сред бурята на цели осем километра от къщи. „Боже мой — запита се Блейк, — какво става?“ И попита:
— Сигурна ли си?
— Напълно — отвърна Стаята.
— Някакви размишления?