Рогозката на Макалоа
- Автор: Лондон Джек
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рогозката на Макалоа». Краткое содержание книги:
Бела пак прехапа устни и зарея поглед към морето, докато се успокои и сложи в ред мислите си.
— Вървяхме все по-нататък и по-нататък — през Кона и Кау, Хупулоа и Капуа до Хонуапо и Пуналуу; цял един живот, събран в тези две кратки седмици. Цветето разцъфтява само веднъж. Това беше времето на моя цъфтеж — Лилолило край мен, а аз на моя чуден Хило, същинска кралица — не на Хаваите, а на Лилолило и любовта. Казваше ми, че съм слънчев лъч върху черния гръб на левиатан; нежна капка роса върху димящия гребен на течна лава; дъга върху гръмоносен облак. . .
Бела млъкна за миг.
— Няма да ти казвам как той ме наричаше — продължи сериозно тя, — но неговите думи бяха любовен плам и чиста красота, той редеше песни за мене, песни за звездни нощи, и ми ги пееше пред всички, когато пирувахме изтегнати на рогозките, аз — до него на рогозката на Макалоа.
Наближихме Килауеа и с това дивният сън наближи края си; естествено, хвърлихме в кипящия кратер нашите дарове за богинята на огъня Пеле — венци, риба, пои, загърнато в листа. После се спуснахме надолу през старата Пуна, веселихме се, танцувахме и пяхме ъ Кохоуалеа, Камаили и Опихикао, къпахме се в бистрите води на Калапаноките езера. Най-после излязохме на крайбрежието, в Хило.
Това беше краят. Не разменихме нито дума. Но и без думи беше ясно, че това е краят. Яхтата го чакаше. Бяхме закъснели с дни. От Хонолулу дойдоха вести, че кралят съвсем се е побъркал, че католически и протестантски мисионери кроят тайно заговори, че възникват неприятности с Франция. Те заминаха от Хило със смях, с цветя и песни — тъй както две седмици преди това бяха пристигнали в Кауайхае. Беше весело изпращане, носеше се смях, разменяха се шеги, последни напътствия, поздрави. Когато котвата се вдигна, хор от момчета на Лилолило запя прощална песен от палубата, а ние, насядали в големите лодки, видяхме как вятърът изду платната и яхтата започна да се отдалечава от брега.
Докато траеше суматохата и възбудата около изпращането, Лилолило, забравил за всички, с които трябваше да се сбогува или да размени по някоя дума и шега, се беше навел през борда и гледаше право към мене. На главата си носеше венеца, който сама му бях изплела и сложила. Заминаващите започнаха да хвърлят своите венци на приятелите си в лодките. Аз не се надявах, не чаках… И все пак като че ли се надявах мъничко, но това не личеше на лицето ми, което беше гордо — и весело като на всички останали. Но Лилолило направи това, което знаех, че ще направи, което очаквах от самото начало. Като ме гледаше прямо и открито в очите, свали от главата си моя чудесен венец и го скъса на две. Видях устните му да произнасят беззвучно само една дума — пау (край). Без да сваля очи от мен, той скъса двете половини на венеца още на две и хвърли тия останки — не на мен, а във водата, която ни делеше. Пау. Всичко бе свършено…
Бела дълго мълча, вперила поглед в морския хоризонт. Марта не се решаваше да изрече с думи своето съчувствие, но очите й се бяха овлажнили.
— Този ден тръгнах обратно по стария лош път край брега на Хамакуа — продължи Бела с глас, суров и сух отначало. — Този ден не беше толкова труден. Бях зашеметена. Дотолкова бях завладяна от чудните преживявания, които трябваше да забравя, та не съзнавах, че трябва да забравя. Прекарах нощта в Лаупахоехое. Знаеш ли, очаквах една безсънна нощ. Но уморена от ездата и все още зашеметена, спах цяла нощ като пребита.
Следният ден беше ужасен — с непрекъснат вятър и проливен дъжд. Боже, как духаше и валеше! Пътят стана невъзможен. Конете се хлъзгаха и падаха на всяка крачка. Каубоят, когото чичо Джон ми бе дал, отначало искаше да се върнем, но после тръгна покорно след мен и само клатеше глава и мърмореше, че съм полудяла. Товарния кон оставихме в Кукуихаеле. На едно място трябваше едва ли не да плуваме в река от кал. В Уаймеа се наложи каубоят да смени коня си. Но моят Хило издържа докрай. От ранни зори до полунощ не слязох от седлото, докато най-после стигнахме Килохана, чичо Джон ме пое от коня, внесе ме на ръце в къщата, вдигна прислужничките от сън, за да ме преоблекат и разтрият, а той ми наля топло вино и ме остави да спя. Сигурно съм бълнувала и крещяла насън. Сигурно чичо Джон се е досетил за всичко. Но никога думица не е казал — нито другиму, нито на мен. Каквото и да е угадил, заключил го е в непристъпната стая с олтара на принцеса Наоми.