Нежна завист

Приятелството ни оцеля дори когато плахо ми предложи да ходя с него и аз се съгласих да опитаме, но не се получи. Вкусовете ни бяха твърде различни. Той харесваше операта и Маги Тачър. Аз предпочитах Артър Скарджил и «Джой Дивижън». Той пиеше портвайн, а аз вземах екстази и скитах до четири сутринта, без да мисля за паниката и самосъжалението, в които щях да изпадна по-късно.

Освен това не ме привличаше физически.

Сигурно вече загубих симпатиите ви. Сякаш ви чувам да казвате: «Външността не е всичко», или «Докъде стигна с красавците?», и определено сте прави. Но знаете ли какво ще ви кажа? Аз съм непоправима романтичка, чувствам нужда кръвта ми да закипи и сърцето ми да се разтупти не от паника, а от вълнение, сладост или… бог знае как да го нарека.

А Том бе възпълничък.

Зная, зная, че жена от клуба на изтормозените от диети дебеланки не би трябвало да си търси кавалер с фигурата на Роби Уилямс, но Том бе със значително наднормено тегло. Като какъв би могъл да служи в армията, освен като чувал за баласт, не зная. Може би в разузнаването. Четеше приложна математика и определено имаше остър ум. Но просто не можех да не обръщам внимание на тлъстините му. Допадахме си в духовно отношение, но честно казано, когато си представех себе си в леглото с Том Дръмънд, буквално потръпвах.

Гейл високомерно твърдеше, че виждала вътрешната му красота, но мисля, че това, което виждаше в него, бе наследството от няколко милиона лири и шанса да прекара останалата част от живота си в имението му в Аскът.

В името на подобна цел Гейл бе готова да се примири с десетина-петнадесет излишни килограма.