Доводите на разума

Мистър Шепърд усети, че в очите на сър Уолтър роднинството на семейство Крофт с този човек не ги представя в благоприятна светлина и затова повече не го спомена, затова с ревностно усърдие побърза да се върне към изгодните за тях обстоятелства — възрастта на членовете в семейството, техният брой и заможност, високото им мнение за Келинч Хол и силното им желание да го наемат, очевидното им желание да покажат, че за тях би било истинско щастие да бъдат наематели на сър Уолтър, добрият им вкус и какво ли не още — разбира се всичко, което можеше да докаже достойнствата, които сър Уолтър тайно очакваше от своите наематели.

Всичките му усилия в крайна сметка се увенчаха с успех и макар че сър Уолтър щеше завинаги да гледа с недобро око на онези, които биха живели в неговия дом, а и би ги смятал за прекалено богати, дори при условие, че се съгласяха на най-високия наем, все пак остави да го убедят, че такъв договор е съвсем разумен, както и да упълномощи адвоката да приеме адмирал Крофт, (който все още беше в Тонтън) и да определи датата, когато кандидатите щяха да разгледат имението.

Сър Уолтър не притежаваше кой знае каква мъдрост, ала все пак познаваше достатъчно хората и разбра, че в най-съществените неща едва ли имаше по-подходящ кандидат за наемател от този, който се очертаваше в лицето на адмирала. Дотам се простираше влиянието на разумните доводи, а по-нататък той разчиташе и на утехата, която му предлагаше собствената му суета — общественото положение на адмирала бе достатъчно високо, но в никакъв случай не прекалено високо. „Дадох къщата на адмирал Крофт“ звучеше доста добре, много по-добре, отколкото на едно просто „… на мистър Еди кой си“ — думата мистър (с изключение на половин дузина мистъри в цяла Англия) винаги се нуждае от някакво допълнително обяснение. Понятието „адмирал“ само по себе си е изпълнено с достатъчно значимост и същевременно не би поставило един баронет в неизгодна светлина — сър Уолтър би имал предимство при всичките им преговори и споразумения.

Разбира се, нищо не можеше да се направи без съгласието на Елизабет, но тя толкова бързаше да се премести, че наличието на подходящ наемател много я зарадва при перспективата да ускори нещата, затова не промълви нито дума, която да разколебае баща й и да забави неговите намерения.

Мистър Шепърд вече притежаваше всички пълномощия да действа и веднага щом се стигна до това положение, Ан, която през цялото време бе слушала този разговор много внимателно, побърза да напусне стаята и в хладния въздух навън да потърси утеха за пламналите си страни. Докато се скиташе из любимата си горичка, тя въздъхна и си каза тихичко: „След няколко месеца може би и той ще се разхожда из тези места.“