Среднощни тайни

— Разбира се. — Той знаеше, че леко се усмихва и че Мърси отново е причината. — Аз много уважавам професионализма, независимо в коя област е насочен.

— Това е добре. Свършихте ли с книгата?

— Не. Казах ви, че я искам.

Предизвикателният израз в очите й се замени от искрено раздразнение.

— Да, но не може да я получите. Казах ви вече: книгата е купена. Нямам намерение да я продам под носа на клиента си.

— Кога влиза той във владение?

— Вторник.

— Гладстоун ще дойде в Игнейшъс Кав да я прибере? — Всичко можеше да се окаже по-лесно, отколкото си беше мислил.

Тя нетърпеливо тръсна глава.

— Не, аз ще му я доставя. Ще може ли да ми подадете книгата, ако сте приключили с нея?

Той продължаваше да я държи в дясната си ръка.

— Вие ще му я доставите? Лично?

— Точно така.

— Как? — Видя лекото й трепване от изненада и осъзна, че гласът му изведнъж бе прозвучал твърде властно. За момент трептящото в очите й топло чувство бе затъмнено от предпазливост.

— Вземам няколко дни отпуск, за да летя до Колорадо. Ще наема кола в Денвър и ще ида с нея до дома на господин Гладстоун. Но не виждам това какво ви влиза в работата.

— Не, не бихте ме разбрали. Къде живее Гладстоун?

— Казва, че имал къща в планините. Не ми даде упътвания по телефона. Очевидно е прекалено сложно за обяснение. В агенцията за коли под наем в Денвър ще има оставена карта за мен. — Тя внезапно се опита да грабне книгата, която той държеше в ръце.

Крофт обаче вече беше видял в очите й предупреждение, че ще направи именно това движение, и затова доста лениво премести томчето така, че тя да не може да го стигне. Не го дръпна особено много, само около десетина сантиметра, но достатъчно, за да попречи на пръстите й да се вкопчат в плячката. Растящото раздразнение на Мърси вече преминаваше в яд. Тя отпусна протегнатата ръка край тялото си и гневно го изгледа. Вдигна глава с дръзко достолепие.

— Наистина ли ще се подиграете с моето гостоприемство, като откраднете „Долината“?

Той въздъхна и неохотно й подаде книгата.

— Не, не съм дошъл тук да я крада. Но този ваш клиент ми става все по-любопитен.

Тя повдигна рамене, грабна книгата от ръцете му и я притисна до гърдите си.

— Е, може би ще успеете да го убедите да ви препродаде „Долината“. Веднъж да получи книгата, господин Гладстоун може да прави с нея каквото намери за добре. Аз обаче съм длъжна да му я доставя лично.

— Винаги ли изпълнявате задълженията си, Мърси?

— Опитвам се — сухо отвърна тя.

— Аз също. — Гласът му прозвуча неочаквано нежно, а погледът му не се отделяше от нейния. — Затова съм тук. Между нас има нещо много общо, Мърси Пенингтън.

Тя поклати глава, но не можа да скрие блесналото в очите й неволно любопитство.

— Съмнявам се.