Хитростта на ренесансовия политически разум
- Автор: Василев Кирил
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хитростта на ренесансовия политически разум». Краткое содержание книги:
Това показва една твърде относителна и реалистична, съобразена с конкретноисторическите условия на социалния живот, работеща етика. Очевидно Макиавели не абсолютизира жестоките и коварни политически средства за осъществяването на изключително мащабната национална програма. Той възприема тези наистина сурови методи на борба, защото съзнава, че при съществуващата обстановка на деспотизъм и сепаратизъм в Италия тактиката на ри царството, на меката ръкавица би била практически безплодна и нецелесъобразна.
Като личност, великият философ и политолог на Флоренция никак не е лишен от благородство на духа и морална ценностна система. Той притежава и нежни чувства, почтеност, емоционален вътрешен живот, нравствена лична позиция. На 45 години попада в „златните мрежи“ на любовта. Понася мъжествено страданията в името на своя патриотичен идеал. Отвращава се от калните потоци на тогавашния „долен свят“. Въпреки че 14 години заема висока държавна служба, не търси материална изгода, не трупа богатства. След като умира, синът му Пиер съобщава на своя приятел Франческо Нело: „Нашият баща ни остави в ужасна бедност.“30
Макиавели, както беше отбелязано, притежава и субективна, личностна склонност да използва и да възхвалява хитрия, ловкия разум. Не случайно тази, понякога скандализираща мотивация, определя сюжетната линия на неговите художествени произведения, които също изразяват моменти от идеологията на Ренесанса.
В комедията си „Мандрагора“ Николо Макиавели представя театрално смешни премеждия на красива млада жена, Лукреция, на нейния стар глуповат мъж, правовед Нича и на влюбения Калимако. Тази триъгълна конфликтна ситуация, позната от историята, се разрешава чрез ловкото взаимодействие на хитростта и глупостта. Младият Калимако, дегизиран като лекар, стига под носа на Нича в леглото на Лукреция. Възхитената от развитието на тази комична, желана ситуация на чувствата и домогванията, вече забременялата хубава жена казва на любимия победител: „Твоята хитрост, глупостта на моя мъж, простотията на моята майка и низостта на моя духовник ме заставиха да направя това, което аз никога не бих направила по свой почин… Това стана по благоволение на небето, което се разпореди така.“31
Няма съмнение, че този комичен сюжет има субективна и обективна детерминация. Той съответства на хитрия, на ловкия „меркуриански“ характер на самия Макиавели, на неговата обща психическа нагласа. От друга страна, тази художествена сюжетна линия отразява импулс на свободолюбив, разкрепостяване на по локала любов, или казано иначе, духовни ценности на Ренесанса. В нея дълбоко се чувства и поетиката на Бокачо, неговият антиаскетизьм, една естетизация на еротиката, еманципирани природата на човека.
Приживе Пиколо Макиавели никога не се радва на достатъчно зачитаща го, благоприятна социална среда. Той сякаш по силата на една обреченост, е заобиколен повече с врагове отколкото с приятели. Дори мнозина, които четат книгата му „Владетелят“ и черпят знания от нейните мъдри, понякога парадоксални сентенции, в същото време го ненавиждат, или правят кисели гримаси, когато разлистват всяка провокираща страница на това уникално съчинение. Защото Макиавели казва безпардонно истини, отразяващи грубата, при много случаи аморална и жестока, понякога цинично-лицемерна политическа практика. Той разкрива много смело хитростта и коварството на управляващия държавата разум не толкова като грешка на човешкото битие, на обществения прогрес, а повече като необходимост на развитието, като целесъобразна логика на историята.
Поради лъкатушенията на дейността и възгледите на Макиавели, макар те да имат определена принципна ориентация, флорентинският политолог, мислител на своята епоха има твърде много врагове на идеологическата арена от различни посоки. Така противниците на Медичите го гледат с лоши чувства за неговото приспособяване към Лоренцо Медичи. Апологетите на княжеската власт не му прощават неговите републикански възгледи. Католическата църква и лично паната виждат в негово лице „хидра“, която безпощадно трябва да бъде смазана. Особено яростни врагове на Макиавели са йезуитите, водещи борба за пълно господство на държавата пол властта на църквата. През 1559 г. папа Павел VI посмъртно забранява произведенията му, които биват изгаряни, осъждани на аутадафе. Дори протестантите, макар и отляво, стават негови заклети врагове, най-малкото за това, че той няма почтително отношение към религията.
30
„Макиавели, представен от Карло Сфорца“, Библ. „Безсмъртни мисли“, стр. 223, 225, 245.
31
Виж „Хрестоматия по Западноевропейской литературе“, М., 1947, стр. 141.