Аз, детективът
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Аз, детективът». Краткое содержание книги:
И АЗ, ДЕТЕКТИВЪТ ще удовлетвори очакванията на почитателите му по целия свят.
Авторът запознава читателите с любимия си северен бряг на Лонг Айланд, където екзотичната природа е ням свидетел на много опасни тайни.
Опитен и проницателен нюйоркски детектив търси истината, която се крие зад брутално двойно убийство.
Романът е изпълнен с характерното за Демил късащо нервите напрежение и остър хумор.
Та значи бях в СГТ, наближаваше десет и тълпата гледаше мача Далас срещу Ню Йорк на „Медоуландс“. Мислите ми прехвърчаха между мача, двойното убийство, храната ми и сервитьорката с чудното дупе.
Бях облечен по-спретнато от допреди малко, сиреч бях се пременил във вечерното си облекло: тъмнокафяви дънки „Левис“, синьо поло от „Ралф“, оригинални обувки „Спъри“ и памучни слипове „Хейнс“. Приличах на реклама на нещо.
Седях на столче край една от високите до гърдите маси до бара с добър изглед към телевизора. Пред мен беше сервирана любимата ми храна — чийзбургер, пържени картофки, доматено пюре, начо и будвайзер — прекрасно равновесие от кафяви и жълти неща.
Внезапно отнякъде се появи детектив Пенроуз от областното полицейско управление и следващото нещо, което осъзнах, беше, че седи на масата срещу мен с бира в ръка и че главата й ми пречи да виждам екрана. Тя погледна вечерята ми и видях, че повдига вежди. После каза:
— Макс смяташе, че мога да ви открия тук.
— Искате ли пържени картофки?
— Не, благодаря. — Тя се поколеба, после продължи: — Мисля, че нещо сбъркахме там на кея.
— Глупости. Нямам нищо против да насочат срещу мен собствения ми пистолет.
— Вижте, приказвах с Макс и си мисля… щом градските власти ви искат за консултант, откъм мен няма никакъв проблем, а ако желаете да ми съобщите някаква полезна според вас информация, не се колебайте да го направите.
Тя ми подаде визитката си и аз прочетох: „Детектив Елизабет Пенроуз“. Отдолу пишеше: „Отдел «Убийства»“, следваше служебният й адрес, факс, телефон и така нататък. Вляво беше печатът на област Съфолк с думите: „Свободни и независими“ около страшен на вид бик.
— Не прилича много на вас.
Тя ме изгледа, стиснала зъби и с разширени ноздри, после си пое дъх. И все пак запази спокойствие — нещо достойно за възхищение. Наистина мога да вбесявам хората.
Наведох се над масата, докато носовете ни се доближиха на една футболна топка разстояние. Тя ухаеше хубаво на смесица от сапун и здраве.
— Виж, Елизабет, край на глупостите — казах. — Знаеш, че познавах семейство Гордън, че съм бил в дома им, че съм излизал с яхтата им, че може би съм се виждал с приятелите и колегите им, че може би малко са ми разказвали за работата си, защото съм ченге, че може би зная повече от теб и Макс, взети заедно, и може да си права за всичко това.
Ясно ти е, че си ме ядосала, а и Макс е побеснял. Дошла си тук, за да се извиниш, и ми разрешаваш да ти се обадя, за да ти кажа каквото зная. Леле! Каква страхотна възможност за мен. Обаче, ако не ти се обадя след ден-два, ще ме привикаш в кабинета си на официален разпит. Затова хайде да не се преструваме, че съм консултант, твой партньор, приятел или доброволен информатор.
Просто ми кажи къде и кога искаш да получиш изявленията ми.
Отпуснах се назад и насочих вниманието си към доматеното пюре.
Известно време детектив Пенроуз мълча, после отвърна:
— Утре, в моя кабинет. — Тя посочи визитката си. — В девет сутринта. Не закъснявай. След това се изправи, остави бирата си и си тръгна.
Ню Йорк държеше топката и един идиот от защитата я хвърли на петдесетина метра в ледения въздух. Топката увисна като реклама на „Гудиър“ и трима нападатели заедно с три момчета от Далас се замятаха и заразмахваха ръце, сякаш се молеха за дъжд или нещо подобно.
— Извинявай.
— Сядай.
Тя седна, но вече бе прекалено късно и аз пропуснах момента. Тълпата на стадиона и в СГТ полудя и момчетата в бара крещяха: „Фал!“, макар че нямаше жълти флагчета и играчът от Далас върна топката на своите. Изгледах забавеното повторение. Нямаше фал. Понякога ми се иска да мога да повтарям в забавен кадър части от собствения си живот. Като например брака ми, който представляваше поредица от фалове.
— Сега ще се върна на местопрестъплението — каза тя.
— Към единайсет ще се срещна с един човек от министерството на земеделието. Пристига от Манхатън. Искаш ли да присъстваш?
— Нямаш ли партньор, когото да обезпокоиш?
— В отпуска е. Хайде, детектив, да започнем всичко отначало. — Тя протегна ръка.
— Последния път, когато поех ръката ти — напомних й аз, — загубих пистолета и мъжествеността си.
Пенроуз се усмихна.
— Хайде, дай ръка.
Ръкувахме се. Кожата й бе топла. Сърцето ми пламтеше. Или може би се дължеше на мексиканската кухня. След четирийсет е трудно да се каже.
Подържах дланта й за миг и се вгледах в съвършеното й лице. Очите ни се срещнаха и през ума ни мина една и съща свинска мисъл. Тя първа извърна поглед. Някой трябваше да го направи, иначе започваше да става опасно.