Не е време за дракони
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич, Перумов Николай
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Теллалов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Не е време за дракони». Краткое содержание книги:
Но съществува място, наречено Средният свят. Тук слънцето е жълто като зеница на дракон, тревата е зелена, а водата — прозрачна. Към сините небеса се издигат кули на крепости от камък, но има и сгради от бетон. Тук птиците се стремят към висините, а хората си даряват усмивки и се обичат.
Дойде и времето когато този свят поиска своят нов господар от Света на Опакото, който трябваше да премине през много смъртоносни схватки с най-могъщите магъосници, владеещи четирите стихии, за да овладее Силата. Битката бе неравностойна, но съдбата следваше своят път…
…Виктор се отлепи от стената. Краката му леко трепереха, но никакви други простотии не му се промъкваха в акъла. Воден от някакъв немислим подсъзнателен автопилот, той отвори аптечката, която висеше в антрето и изтърси от нея в шепите си найлонов пакет с бинт и лейкопласт.
„Май и ти се нуждаеш от лекуване“, рече си вяло…
Момичето продължаваше да лежи и да го гледа. Виктор бързо откъсна парче бинт в стремежа си да намери утешение в рутинни манипулации, намокри го с кислородна вода и внимателно проми тънкия разрез. Кислородната вода засъска, разяждайки изсъхналата кръв. Момичето се намръщи.
— Откъде ме познаваш, а? — попита Виктор докато разхвърляше изрезките лейкопласт. Полезно е да караш болния да приказва, докато трае процедурата. Но в същото време беше важно да чуе отговора.
— Познавам те — късо рече момичето.
„Ах, принцесата най-сетне благоволи да обясни нещо. Само дето, за съжаление, с това не изясни нищо.“
За затваряне на раната отидоха всичко на всичко три парчета лейкопласт. Голям късмет си извадила, скъпа! Плъзгащ се разрез, предимно повърхностен… но откъде толкова кръв тогава?
— От бръснач ли е? — запита той.
— Не. От сабя.
Очите й бяха сериозни. Но Виктор бе отвикнал да вярва на честни очи.
— Хм. Не знам как се казваш — започна той кипвайки, — нито знам къде толкова сполучливо си се одраскала, ама…
— Тиел.
— Ъ?… Какво?
— Така се казвам. Тиел.
Изведнъж Виктор се сети.
Веднъж беше виждал по телевизията такива хлапета — момчета и момичета. Небрежно облечени, с джувки в косите, с дървени, а понякога и метални мечове на гърба. И се кичеха тъкмо с такива „красиви“ имена, като се събираха нейде в гората да водят „ролеви игри“. Хубавичката журналистка чак се задъхваше, разказвайки за това ново младежко увлечение, което формирало алтернативни начини на поведение и подтиквало да се изучава историята на изчезналите цивилизации. Предаването се стори на Виктор повече от тъжно като зрелище. Първо, той вярваше в древни цивилизации на джуджета и елфи не повече, отколкото в империята на Кошчей Безсмъртни или републиката на Баба Яга. И второ — прекалено фанатично блестяха очите на младежите, посветили късното си детство на изучаване на елфическата реч.
Навярно и това девойче — Тиел! — е прекалила с подобни занимания. Шматкала се е с компанията на другарите си елфи, лакирала си е ноктите със „златна“ боя, пробвала е фехтовка с ръждясали железа. И ето, че сега е получила белег за спомен.
Превъзходно обяснение. По-добро не би могъл да измисли. В толкова късен час просто не искаше да отхвърля обикновените и разбираеми обяснения.
Обаче… откъде момичето знае името му?
Сигурно го е виждала в болницата? Случвало му се е да дава дежурства и в детските отделения. Хлапачката е запомнила лицето и името, а после, случайно попадайки в апартамента му, е приела това съвпадение като нещо, което е трябвало да се случи… Глупости, изсмукани от пръстите измишльотини…
— Тиел — възможно най-меко и мило рече Виктор, — длъжен съм да се обадя на родителите ти… Хъм…
Озърна се косо към телефона. Апаратът вече не пушеше, но…
— Тиел, ще изляза. Долу пред блока има телефон — каза той.
Момичето се усмихна.
— Няма къде да се обадиш.
— Нямате домашен телефон? — съобрази Виктор. Мама му стара! Минава полунощ. Весела работа.
— Ставай — рече накрая. — Нищо лошо няма да ти се случи. Ще те откарам до вас.
Тиел сякаш беше чакала разрешение да се изправи. Веднага седна, оправи пуловера си и постави ръце на коленете си. Кротко и примерно момиче. И хич не прилича, че в главицата й вятър свирука арии на лудостта.
— До нас не се стига с такси, Виктор — съобщи тя съвсем делово, без капка насмешка или предизвикателство. Напротив, каза го преливайки от благодарност, сякаш предложението му беше комплимент.
— И… какво да правим тогава?
Тайно Виктор се надяваше, че момичето ще стане и ще си тръгне. Самичка. Пеш. Не, това не би било правилно — да пусне дете, при това ранено, посред нощ.
Но освен това в дъното на душата му като в безсъница се въртеше хладината на някакво предчувствие. И то беше, че ако сега това девойче не се махне от апартамента и от живота му — ще стане зле. Много зле.
Ама откъде накъде такива гаднярски предчувствия — винаги към лошо! Хубаво де, ей сега ще стане и ще я изпъди, даже вратата ще тресне след нея. И какво — по-гот ли ще му стане? Тиел го гледаше в очите.
— Сега ще си легнем — каза тя с подкупваща откровеност. Помисли и уточни: — Аз съм дребничка, ще ми стигне и канапето. А сутринта ще тръгнем към нас.
Сега вече Виктор се ядоса наистина.