Подвижни образи
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подвижни образи». Краткое содержание книги:
Но каква е мрачната тайна на хълма Света гора?
Когато смразяващо чуждите клишета на илюзорния свят проникват на Диска, първите местни филмови звезди трябва да открият отговора…
ВЪЛНУВАЙТЕ СЕ заедно с Виктор Тугелбенд („Не може да пее. Не може да танцува. Горе-долу знае как се държи меч.“) и Тида Уидъл („Идвам от градче, за което сигурно не си и чувал…“), които се борят със силите на злото и на филмовата реклама…
ПИЩЕТЕ, когато Гаспод, Кучето — чудо, почти успява да спаси света…
ЯЖТЕ ПУКАНКИ, докато присъствате на заснемането на „Издухани“, най-чудатия филм за гражданската война, създаван някога… Страстна сага на фона на един обезумял свят! Тя ще ви смае! С хиляда слона! („А защо не се отбиете след това в «Къщата на ребърцата» на Харга, за да опитате най-доброто от международната кухня? Само на две минути от тази книга…“)
— Сигурно са били старшите преподаватели — веднага се сети Ковчежникът. — Аз бих казал, че и те са в чудесна форма.
— Във форма ли? Оня Декан все едно е глътнал пухена постеля!
— Да, но… Господине — усмихна се търпеливо Ковчежникът, — изразът „да бъдеш във форма“, доколкото го разбирам, означава да си годен за някаква дейност. В такъв случай тялото на Декана е напълно подходящо за седене по цял ден и лобиране на изобилни гозби.
Той си позволи тънка усмивчица.
Погледът на Архиканцлера беше толкова неприветлив, че би пропъдил и закоравял пияница от бар с безплатни напитки.
— Туй шегичка ли беше?
Тонът му издаваше подозрителността на човек, който никога не е вниквал в израза „чувство за хумор“ и не би го разбрал след цял час обяснения, придружени с помощни диаграми.
— Господине, само си позволих да изтъкна очевиден факт — предпазливо отвърна Ковчежникът.
Ридкъли врътна глава.
— Не понасям шегички. И не понасям разни веселяци, дето си мислят, че само ръсят смешки. Туй се дължи на застояването под покрив. Няколко пробега по трийсетина километра и Деканът ще бъде друг човек.
— Да, в известен смисъл — съгласи се Ковчежникът. — Защото ще бъде мъртъв.
— Ще бъде по-здрав и стегнат.
— И мъртъв.
Раздразненият Архиканцлер порови в книжата на бюрото си.
— Как сте се отпуснали само… — замърмори. — Направо сте се разпльокали. Всичко е тръгнало накриво. Тук хората хъркат по цял ден и току се превръщат в маймуняци. Дори не ни е хрумвало, че ще се натъкнем на маймуна зад ъгъла, когато бяхме студенти. — Вдигна глава нетърпеливо. — А ти защо дойде?
— Моля? — смънка обезсърчен Ковчежникът.
— Нали искаше нещо от мен? Дошъл си да ме врънкаш за нещо. Може би щото май съм единственият, дето не се е унесъл или не врещи от клоните на някое дърво сутрин.
— Ъ-ъ… Архиканцлер, струва ми се, че гибоните правят това.
— Какво? Какво?! Говори по-смислено, човече!
Ковчежникът си събра мислите в главата. Не смяташе, че заслужава да се държат така с него.
— Всъщност, господине, дойдох да поговоря с вас за един от студентите — обясни ледено.
— Какви студенти, бе? — изръмжа Архиканцлерът.
— Не се ли сещате, господине? Онези, по-кльощавите и бледите? Нали сме в университет? Те са задължителна част от пейзажа като плъховете.
— Нали си имаме хора да се занимават с тях?
— Да, преподавателите. Да… Но понякога… Все пак се питам дали не бихте погледнал оценките от тези изпити…
Беше полунощ — не същата като предишната, но подобна на нея. Старият Том, лишената от език камбана на Университета, отбеляза часа с дванадесет звучно безмълвни удара.
Дъждовните облаци изстискваха последните си капки над града. Анкх-Морпорк се простираше под няколко мокри наглед звезди с устойчивостта на стара тухла.
Пондър Стибънс, студент по магьосничество, остави книгата на масата и си разтърка лицето.
— Така-а… Задай ми някакъв въпрос.
Виктор Тугелбенд, също студент по магьосничество, взе своя оръфан екземпляр на „Некротеликомникон, преработено издание за студенти с примерни експерименти“. Отвори книгата наслуки. Почиваше си върху леглото на Пондър. Е, поне раменете му се опираха на постелята. Тялото му се бе изпружило нагоре по стената — напълно нормална поза за такива студенти.
— Ъхъ. Добре. Ъхъ… Ами-и… Как е името на чудовището, което живее извън измеренията и чийто отличителен вопъл е „Твойтотаковататвойтотаковата“?
— Йоб Изотзадес — незабавно отговори Пондър.
— Ъхъ. А по какъв начин чудовището Тшуп Аклатеп, Гнусната звездна жаба с един милион потомци, изтезава своите жертви до смърт?
— Тя… не, не ми подсказвай… Тя ги държи неподвижни и им показва снимки на отрочетата си, докато мозъците на жертвите не пропаднат в самите себе си.
— Тъй си е. Отдавна се чудех как го постига — призна си Виктор и прелисти книгата. — Май стига и да кажеш хиляда пъти „Много прилича на теб“, за да си готов за самоубийство.
— Виктор, и ти знаеш много неща — похвали го Пондър. — Изненадвам се, че още си студент.
— Е, да. Но… Хъм… Май не ми върви на изпитите.
— Хайде, задай ми още един въпрос — подкани Пондър.
Виктор пак отвори книгата и помълча.
После изломоти:
— А къде е… Света гора?
Пондър стисна клепачи и се тупна с длан по челото.
— Задръж, задръж… не ми подсказвай… — Изведнъж отвори очи. — Защо ме питаш къде е Света гора? — попита наежен. — Не помня нищо за никаква Света гора.
Виктор позяпа страницата. И на нея нямаше нищо за Света гора.