Крадец на време

Върна се до бюрото си и изкушаващо сложи звездата на него.

— Следва един особено труден въпрос — изрече с намек за злорадство. — Това означава ли, че там е „после“, когато тук е „сега“?

Ръката се поколеба насред стремителното си издигане.

— Уу… — започна Винсънт и се запъна. — Звучи ми безсмислено, госпожице…

— Винсънт, не е задължително да има смисъл във въпросите — натърти госпожица Сюзън. — Това е задължително само за отговорите.

Пенелопа изпусна някакво подобие на въздишка. Госпожица Сюзън установи учудена, че личицето, заради което бащата на момичето някой ден непременно щеше да наеме телохранители, се отърсва от обичайните щастливи сънища наяве и се съсредоточава за отговор. Ръката с цвят на алабастър се вдигна.

Другите от класа притихнаха в очакване.

— Да, Пенелопа?

— Ами…

— Да?

— Ами нали винаги е „сега“ навсякъде, госпожице?

— Именно. Чудесно се справи! Добре, Винсънт, можеш да си получиш сребърната звезда. А за теб, Пенелопа…

Госпожица Сюзън се върна при шкафа със звездите. Струваше си да отбележи всеки случай, когато е накарала момичето да слезе от облаците, колкото да отговори на някой въпрос, но подобно задълбочено философско откровение несъмнено заслужаваше златна звезда.

— Искам всички да отворите тетрадките си и да запишете това, което Пенелопа ни каза току-що — бодро нареди госпожица Сюзън.

Тогава видя мастилницата на бюрото да се издига полека като ръката на Пенелопа. Беше керамичен съд с така оформено дъно, че да пасва на кръглата дупка в плота. Движеше се плавно и накрая се оказа, че я крепи ухиленото черепче на Смърт на мишките.