Вратата на друидите
- Автор: Хольбайн Вольфганг
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евстатиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вратата на друидите». Краткое содержание книги:
На вратата се позвъни. Звукът дойде толкова неочаквано, че Варщайн се стресна и за малко не падна от дивана. По дяволите! В първия момент се обърка. Нямаше още десет часа — по това време никой не го посещаваше. По-точно, никой не го посещаваше нито по това, нито по някое друго време. Да не говорим пък за посреднощ.
Осъзнаването на този факт доведе след себе си верига причинно-следствени връзки, които на някой друг биха се сторили странни, но за Варщайн си бяха напълно в реда на нещата. Понеже нямаше кой да го посещава, на вратата можеше да звъни само някой, дошъл да иска от него нещо, което означаваше само едно — яд. Резултатът от тази лична логика на Франк Варщайн бе неизбежен — той изпадна в паника. След малко успя някак си да се поуспокои, но не можа да събере сили и да отиде до вратата.
Може би някой просто е сбъркал адреса. Звъненето се повтори, а малко след това премина в продължително чукане по вратата. Който и да беше отвън, търсеше точно него и освен това знаеше, че има причини да не отваря.
За момент Варщайн си помисли дали да не се престори на умрял и да изчака проблемът да се разреши от само себе си.
Но после премисли, стана и закуцука към вратата. Ако беше грешка, веднага щеше да се разбере. Ако ли пък бе посетител от онзи досаден и неприятен вид — например пощальон с препоръчано писмо от някой адвокат, съдебен изпълнител или друга подобна неприятна личност (кой твърдеше, че Франк Варщайн не познавал никого?) — тогава просто ще отложи решаването на проблема за по-нататък. След което неизвестността щеше да го подлуди в следващите дни. По-добре още сега да се изправи пред горчивата истина. Варщайн се усмихна криво. Явно днес беше ден, в който трябваше да показва смелост.
Чукането по вратата престана. Затова пък звънецът иззвъня за трети път, преди още да е стигнал до вратата. Този път звучеше съвсем настоятелно. Наистина невъзможно, но така си беше! В края на краищата нали беше специалист по неща, които изглеждаха все невъзможни.
Нетърпението на „нощния“ посетител сякаш малко го успокои. Съдебните изпълнители и пощальоните не действаха така.
— Добре де, добре, чух! Думите му бяха чути, защото звъненето престана — може би половин секунда, преди да натисне бравата и да отвори вратата с думите: — Няма причина да чупите бравата!
Сигурно го беше казал по-високо и много по-остро, отколкото всъщност имаше намерение, защото посетителят — между другото, доста привлекателен на вид — уплашено се дръпна назад и за миг в очите и се появи несигурност, която Варщайн при други обстоятелства без всякакво съмнение щеше да определи като прекалена арогантност, имаща за цел единствено да прикрие някакъв ужас. Сега пък видът му изплаши посетителя.
— Какво желаете, моля? — попита той малко по-тихо, но в никакъв случай с помирителен тон. Преди много години бе престанал да прави подобни тънки разлики, след като се беше убедил, че не си струваше.
Неучтивият му тон не само бе причина ужасът в очите на младата жена отново да припламне, но цели пет секунди тя просто стоеше пред него, без да може да продума, и изглеждаше съвсем объркана. Варщайн използва възможността по-внимателно да я разгледа.
Това, което видя, сигурно щеше да му хареса, ако моментът бе по-подходящ. Пред него стоеше тъмнокоса жена, не съвсем слаба и в онази трудна за отгатване възраст между тридесет и четиридесет. На височина бе горе-долу колкото него — метър и осемдесет и бе облечена с вкус, ако не се вземе под внимание това, че бялата блуза и лекият летен костюм не бяха съвсем подходящи за сезона. В дясната ръка носеше дамска чанта от черна изкуствена кожа, а под лявата стискаше издута найлонова папка. Имаше симпатично лице, макар и малко момичешко за възрастта и вида и. Точно обратното на това видя неканената посетителка в лицето на Варщайн, който старателно избягваше да се гледа в огледалото. Срещу нея стоеше трийсет и седем годишен пропаднал алкохолик, който от три години напразно се опитваше да се напие до смърт. Косата, не виждала гребен цяла седмица, стигаше до раменете му, а неравномерно порасналата тридневна брада и тъмните кръгове под очите подсилваха ужасяващото впечатление, което Франк Варщайн предизвикваше у останалата част от човешкия род (между другото той съвсем умишлено преследваше това впечатление).
— Да? — повтори той въпроса си.
Младата жена леко се отърси и се опита да се усмихне. Варщайн не бе съвсем сигурен дали се получи.
— Господин Варщайн? Франк Варщайн?
— Така пише на звънеца — отвърна Варщайн.
Репликата му не само че беше груба, тя и в неговите уши прозвуча като лоша имитация на Филип Марлоу. Не се извини за репликата, но додаде с много по-приличен тон и в добавка разновидност на сутрешната си усмивка: