Краят на скитника
- Автор: Пазоурек Владимир
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Якимова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краят на скитника». Краткое содержание книги:
Двете животни яростно заскимтяха. Котаракът побягна на няколко крачки встрани — може би за да избегне следващия удар. Лисугерът легна за трети път на земята и козината му настръхна. След малко бавно запълзя напред. Ако котаракът вече бе изгубил интерес към борбата, то лисугерът не мислеше да се отказва. Заскимтя, хвърли се върху котарака и захапа ухото му. Смачка го като парче хартия и кръвта потече още по-силно, отколкото от ранената му муцуна.
Котаракът се дръпна назад, повдигна високо гръбнак, но опашката му увисна между краката. Лисугерът отново се нахвърли, котаракът още по-бързо започна да отстъпва назад, но го цапардосаха по носа. Тогава котаракът прояви по-голяма ловкост и с мощен подскок се обърна срещу лисугера, който заскимтя от болка. Котаракът бе върху гърба му и лисугерът усещаше острите тесли, забити дълбоко в месото му. Не можеше да го свали от себе си, освен ако самият той се обърнеше по гръб. Понечи да се превърти, но не успя да се освободи. Противникът сега бе отдолу. Лисугерът усукваше гръбнак, но котаракът не го пускаше. Зъбите му се бяха впили в лисичата шия като клещи!
Кръвта от котешката муцуна беше опръскала кожата на лисугера на много места. Котаракът отново усещаше вкуса на лисичата кръв. Моментното превъзходство и надеждата, че смелият враг можеше да стане богата плячка, насърчаваха твърдото му намерение да не го пуска.
Лисугерът, обхванат от желание за живот, притискаше тялото на противника в снега, мяташе се все по-енергично и се напрягаше да хване с лапи задницата на котарака.
Минутите минаваха. Лисугерът усети умора, безкрайните движения изчерпаха силите му, губеше кръв. Чувстваше как котешките тесли се забиват все по-дълбоко. Котаракът не обръщаше внимание, че муцуната му е пълна с козина, но трябваше да диша така, че да не се задуши. Поотпусна само за миг и моментално загриза по-навътре.
Тежкото му тяло се залюля и за секунда задницата му се плъзна от гърба на лисугера. Точно това бе нужно на противника. Той бързо се сви на кълбо и захапа котарака в хълбока. Отначало котаракът не можа да се окопити и поиска да се отскубне от зъбите на неприятеля, но те държаха здраво. Само след миг хищниците вече се търкаляха на кълбо, вкопчени един в друг, размахващи крака във въздуха.
Котаракът никога досега не бе изпускал захапаното месо, а лисугерът не беше способен на подобна глупост. Сега обаче те не бяха плячка един за друг, а равностойни съперници. Двете животни мечтаеха за победа и двете искаха да се освободят със същата тази смела решителност, с която всеки готвеше смъртта на другия.
Зъбите на котарака стискаха като стоманени клещи. Колкото по-лакомо и нетърпеливо лисугерът разкъсваше хълбока му, толкова по-безпощадно котаракът впиваше теслите си в гърлото на противника. Лисугерът направи нов опит да се изплъзне, но не успя. Под тежестта на чуждото тяло и поради собствена слабост той сви предни крака и зъбите му поотпуснаха захапаното месо.
Напрегна всички сили, за да стане. Това се оказа невъзможно. Бясно заскимтя и се разтресе от страх.
В тихата, зимна гора се чу леко изпукване и последен стон възвести края на лисичия живот. Необикновената драма приключи. Над гората отново надвисна тишина. И тази случка завърши по силата на природния закон.
VIII
За няколко седмици котаракът измина в западна посока още десет километра и прехвърли източната граница на Моравия.
Заобикаляше села, прекосяваше замръзнали реки и потоци. Понякога се застояваше по два дни в гората, пълзеше из нивите с надежда за по-добра плячка и по-благоприятно място за лов. Котаракът не вървеше равномерно като чергарите, в похода си на запад той нямаше постоянството на рисовете, не можеше да премине толкова път като вълка — без минутка отдих. Скита цели месеци и разстоянието, което измина след раздялата с буковата гора, беше наистина внушително.
Зимата още не беше преминала. Най-добре беше да се промъкне в някое изоставено леговище и да прекара там безкрайни часове на спокойствие и топлина. Доброто скривалище и надеждата за благополучен лов обикновено го принуждаваха да остане в някое случайно леговище по цели дни.
През тази зимна нощ, малко по-топла от предишните, той си мислеше, че ще хване нещо. Седна пред леговището, загледа се в тъмнината и се ослуша. Наостри уши, защото му се стори, че отнякъде наблизо долита тихото врещене на заек.
Звукът се повтори и възбуди сетивата на котарака. Той бавно стана, прозина се и се напрегна да разпознае откъде идваше врещенето. Помъкна се лениво напред и след няколко секунди вече беше в края на сечището. Приближи един пън, когато звукът отново се чу, но този път много по-слабо. Не беше по-далеч от тридесет метра до жертвата. Вече стигна средата на сечището, когато тишината бе разцепена от изстрел на пушка.