Бялата ръкавица

— Скъпи, родни Чилтърн — възкликна той. — Дърветата ти са като приятели, протегнали ръце, за да ме посрещнат! Колко светли и свежи изглеждате вие на пътника, завръщащ се от задимения Лондон! Жалко, че не тръгнах един час по-рано — бих могъл да се насладя на този прекрасен залез от билото на Червения хълм! Но нищо. Скоро ще изгрее луната, а това ще е също тъй хубаво. По слънце или по луна, дай ми само да яздя през буковите гори на Бъкс, очарователни през всяко време! Чудно ми е — продължи той, като се замисли — как могат хората да харесват градския живот? Ето на, аз имах най-добрата възможност да му се наслаждавам. Кралицата винаги беше много мила с мене — много мила наистина. На два пъти ме целуна. А и кралят — хвалеше ме за добрата ми служба. Само когато се разделяхме ми беше много сърдит. Не знам защо. Не съм сторил нищо, което да го разсърди. Защо ли ме викат в къщи? Татко не казва нищо в писмото си, но сигурно ще ми каже, като пристигна. Нищо. Аз наистина се радвам, че се връщам в милия стар Бълстрод. Надявам се, че този закоравял бракониер Дик Денси не е избил всичките ни сърни. Тази зима искам да отида на един истински лов и ще отида. Чакай да видя! Три години — не, на Коледа ще станат три, откакто постъпих на служба в двореца. Няма да се учудя, ако братовчедката Лора вече е станала голямо момиче, а и сестра ми Мериън! Ах! Мериън беше вече голяма, когато заминах. Лора надали е тъй висока като нея. Не, нямаше изгледи тя да стане висока. Лора навярно е като момичетата, които кралицата нарича petite7. Ho въпреки това сигурно вече е станала истинска жена. Тя беше моя връстница; а аз мисля, че мога вече да се нарека мъж. Ехей! Как минава времето!

И като че ли тази мисъл, подсказа на младия конник, че трябва да използува времето колкото може повече; той шибна коня, премина през оградения отстрани мост и продължи в лек галоп.