(Древните истории на Киче) ((Древните истории на Киче))

Основната мисъл, от която се ръководех, работейки над „Попол Вух“, бе, че това е книга, повеляваща да бъде пресъздадена с пределна точност, която обаче да не е в ущърб на поетичността, още по-малко да се прибягва до каквото и да било разхубавяване. Ала аз тръгвах не от първообраза, а от испанския превод. И непрекъснато ме терзаеше съмнението, подхранвано от други преводи, как ли ще е това или онова на кичеански. Усещането, че се движа опипом, навремени ставаше непоносимо и ме принуждаваше да прибирам страниците в чекмеджето. Единственият изход се оказа да вървя колкото може по-близо до Ресинос. Не исках да изпадам в самоволности, каквито ме очакваха в случай, че се отдалеча неоправдано от неговите думи, а нямах пряка връзка с първообраза, впрочем трудноразбираем дори за ония, чийто роден език е кичеанският, ала не притежават здрава филологическа и палеографска подготовка върху негова основа. От друга страна, както отбелязахме, авторът или съставителят на „Чичикастенангския ръкопис“ на много места съзнателно е предавал неясно съдържанието на текста, който като цяло ще продължава да бъде обект на задълбочени проучвания. Стремях се да работя по превода на тоя исторически паметник със съзнанието за неговата изключителна ценност като източник на сведения от първа ръка за маянската, месоамериканската и предиспанската култура, изискващ пренасянето на друг език да става с пределна верност както спрямо всяка дума поотделно, така и спрямо смисловите единици, които думите образуват. Поради това съм се придържал и към съображението, че доколкото е възможно, „Попол Вух“ не бива да се „осъвременява“, което в дадения случай ще рече да се осакати постройката на първоначалния изказ, тъй както е оцелял у Ресинос. Не ми даде сърце да се презастраховам стилово, заглаждайки първичната хубост на тия дошли от тъй далечно време и място словесни построения, и в името на някакви уж общозадължителни предписания да преиначавам изрази. Не мисля, че изречение като „Уукуб-Какиш имаше едно голямо нансово дърво, чийто плод беше храната на Уукуб-Какиш“ звучи грозно заради повтореното собствено име и трябва да се „пипне“ само защото стои встрани от царския път на оная презастраховаща стилистика, чието прокрустово ложе би отрязало второто „Уукуб-Какиш“, заменяйки го с местоимение. Не мисля, че изречение като „Улавяха някого, когато вървеше самичък, или двама, когато вървяха, и не се знаеше кога го улавяха, и веднага отиваха да го жертвопринесат пред Тохил и Ауйлиш“ е толкова непривично и невъзприемливо за нас, че трябва да се „оправя“. Мисля, че е по-трудно да се опази привкусът на далечност, на чуждост — а езикът ни с възхитителните си възможности го позволява, — отколкото текстът да се нагоди към неоправданото и страхливо „на български да звучи добре“. „Щом стигна жената пред старицата, рече жената на бабата“ — четем у Ресинос. Ясно, би могло да се избегне повторението на „жената“ или да се замени „бабата“ с „й“, ала едва ли би трябвало да го променям, след като и Ресинос го е запазил в превода си на испански. А щом е възможно в съвременния испански, няма никакво основание да не е възможно и в съвременния български. „И като рече, каза“ — срещаме в старобългарската книжнина. Нима би трябвало да се „редактира“! Познавачи твърдят, че „Попол Вух“ е един от най-старите паметници на човешката мисъл, предаван с векове от поколение на поколение, преди да бъде записан. А някои го възприемат дори като първия по древност. Така или иначе, несъмнено е, че тук обичайните съображения за „гладкост“ на езика са неоправдани и „грапавостта“ на първообраза е задължителна и в превода. „Попол Вух“ не е четиво за любители на салонна езикова изящност. Честите, едва ли не „прекалени“ повторения, които съм запазил изцяло, са част от художествения похват паралелизъм, характерен за кичеанската творба, и би било повече от неуместно да се посегне на тях.