Прах от мечти
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #9
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-153-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прах от мечти». Краткое содержание книги:
Докато се приближаваше към тези безмълвни неподвижни стражи, само няколко мига преди да стигне до тях, тежка сянка се хлъзна над него и въздухът изведнъж се смрази. В отчаяното си безсилие той спря и впери очи нагоре.
Нищо освен звезди, и всяка се рееше като отскубната от веригата си, като повлечени от оттичаща се вода боклуци. Смътни сипещи се отгоре гласове го докосваха по челото като снежинки и се стапяха на мига, целият смисъл се губеше. Доводи в Бездната, но не можеше да разбере ни един от тях. Взирането нагоре го накара да залитне назад, той изгуби равновесие и усети как стъпалата му се вдигнаха от земята, и полетя. Изви се и погледна надолу.
Още звезди, но от множеството им извряха десетина кипнали слънца зелен огън, прорязаха черната тъкан на пространството и оставиха след себе си накъсани бразди светлина. Колкото повече се приближаваха, толкова по-гигантски ставаха, заслепиха го за всичко друго и въртопът от гласове се извиси до врява, а онова, което допреди малко усещаше като снежинки, стапящи се бързо по нажеженото му чело, сега изгаряше като огън.
Да можеше само да събере наедно тези фрагменти, да сглоби мозайката и така да проумее истината на шаблоните. Да можеше да…
Вихрушки. Това са те, да. Движението не лъже, движението издава формата под него.
Вихрушки в къдри от козина.
Татуировки… ето, виж ги… ето ги!
Изведнъж, щом татуировките се сляха и се наместиха, той позна себе си.
Аз съм Хеборик Призрачните ръце. Дестраянт на свален бог. Виждам го…
Виждам те, Финир.
Фигурата. Тъй огромна, толкова безпомощна. Неподвижна.
Неговият бог бе заклещен в капан. И също като Хеборик, оставаше ням свидетел на понеслите се надолу пламтящи нефритени слънца. Двамата с неговия бог бяха на пътя им и това бяха сили, които не можеше да бъдат изтласкани и отблъснати. Не съществуваше щит, достатъчно здрав, за да спре онова, което идеше.
Бездната е безразлична към нас. Бездната иде със своите доводи, срещу които не можем да устоим.
Финир, аз съм те обрекъл. И ти, стари боже, си обрекъл мен.
И все пак вече не съжалявам. Защото всичко е така, както трябва да е. В края на краищата войната не знае никакъв друг език. Във война призоваваме собственото си унищожение. Във война наказваме децата си с нарушения кръвен завет.
Сега разбра. Боговете на войната и какво означават те, какво означава самото им съществуване. И докато се взираше в лумналите зелени слънца, все по-близки и все по-близки, го съкруши безсилието, скрито зад цялата тази арогантност, зад тази безумна самонадеяност.
Вижте как веем своите знамена на омраза.
Вижте къде ни води това.
Започнала бе последна война. С враг, срещу когото не беше възможна никаква защита. Нито слово, нито дела можеха да излъжат ясния поглед на този съдия. Неуязвим за лъжи, безразличен към оправдания и блудкави съждения за необходимост, за претегляне между две злини и лековатата правдивост с избора на по-малката — и да, това бяха доводите, които бе чул, празни като етера, през който се движеха.
Извисихме се в рая. А после призовахме боговете на войната, за да нанесем унищожение на самите себе си, на нашия свят, на самата земя, въздуха й, водата й, безбройните й форми на живот. Не, не ми се правете на изненадани, забравете невинния ужас. Вече виждам с очите на Бездната. Вече виждам с очите на моя враг, така че ще говоря с неговия глас.
Ето, гледайте, мои приятели, аз съм правосъдието.
И когато накрая се срещнем, няма да ви хареса.
А ако у вас се събуди ирония, вижте ме как плача с тези сълзи от нефрит, и отвърнете с усмивка.
Ако имате куража.
Имате ли, мои приятели, куража?
Първа книга
Морето не сънува за теб