Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)
- Автор: Дилов Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)». Краткое содержание книги:
— Какво си въобразява тоя? — рече лявата на другите две. — Аз съм дори един много лош змей, няма по-лош от мене!
— Не пресилвай нещата! — възрази й дясната.
— Аз съм си аз — съвсем нормален змей! — рече средната глава.
— Лош съм! — викна по-високо първата и пусна няколко гневни пламъка.
— Стига ма — надвика я дясната. — Ядосана си, защото си гладна. Утре друга песен ще запееш.
— И ти ще запееш утре друга песен — озъби й се оная. — Утре аз ще ям кравата.
Средната глава се обади смутено:
— Странна работа, едната ми половина твърди, че съм добър, другата — че съм лош.
Но двете не я чуха, защо вече се караха. Наричаха се с думи, каквито Иван никога не би дръзнал да употребява — с действително чудовищни думи, и само тук-таме сред тях изплющяваше като камшик по някое „добър-лош, добър-лош!“
Иван разбра, че тая дискусия няма да свърши скоро, измъкна меча си и ревна:
— Я затъкни тия уста! Добър змей си и толкова! Но си глупав. Впрочем не се обиждай, те всички добряци са си и малко глупави. Ти ми кажи на мене за какво са ти тия съкровища! Понятие си нямаш от съкровища, а си седнал да ги пазиш! За кого ги пазиш? И от кого ги пазиш? Ха кажи де!
Трите глави се загърчиха в затруднение на дългите си люспести шии. После дясната изръмжа троснато:
— Хранят ме, затова ги пазя. А теб за какво са ти?
— Видях аз колко те хранят — каза Иван и спокойно си засвива цигара. — Но това е вече разговор. Знаех си, че ще се разберем. Слушай сега да ти обясня. Аз съм от ей оня град долу в равнината. Много сме бедни. Виж ме само какъв тютюн пуша! Земята е сушава, населението ни ще измре от глад. А с тия съкровища ще докараме вода за нивите си, ще построим фабрики, ще си направим болница и училище, ще заживеем човешки. Както виждаш, за добро дело съм дошъл.
— А аз? — попита чудовището.
— Ти ли? Твоята е лесна. Ще дойдеш с мен. Като забогатеем, така ще те храним, че ще се пръснеш от ядене. Никоя от главите ти няма да оставяме гладна. Но хайде, стига пазарлъци, че ме сърбят вече ръцете за работа. И не забравяй все пак: аз съм третият!
— Сигурен ли си, че си третият?
— Колко пъти ще ти го казвам — ядоса се Иван. — Толкова поне мога да броя.
Змеят вдигна чудовищната си лапа, почеса поред трите си глави, почвайки от лявата, след това се отмести от пещерата с тройна въздишка:
— Добре, но на твоя отговорност!
Иван запретна ръкави, изнесе от пещерата всички съкровища, натовари ги на широкия гръб на змея, качи се сам отгоре и го подкара към равнината.
Отначало хората се изпокриха с ужас, но щом разбраха каква е работата, в бедняшкия град настана голямо веселие. Иван обаче не го остави да трае повече от три дни и три нощи. Той се оказа мъдър и строг управник, разпредели разумно съкровищата и впрегна хората на труд. Докараха най-напред водата — цяла широка река. Построиха фабрики, училище, болница. Вдигнаха си богати къщи и заживяха щастливо. А в неделя се разхождаха из градския парк, където бяха устроили красив зоокът и весело се закачаха с доброто чудовище, което доволно се разполагаше из него. Децата най-много се радваха. Катереха се по дългите му шии, яздеха го, караха го да им пали огън.
Така минаха много, много години и нещата се промениха. Защото годините винаги променят нещата. Децата първи го забравиха. Омръзна им като всяка играчка. Само от време на време някой находчив палавник ще окачи на конец за роговете му по някоя бомбичка и щом чудовището кихнеше, бомбичките гръмваха от пламъците, та го стряскаха и опушваха очите му.
Зарязаха го и жените. До някое време те още се редяха сутрин на опашка да им пърли закланите кокошки и гъсти. Поднасяха на дълга маша птицата към него, змеят духваше леко и спиртните пламъци мигом я опърляха, а щастливата домакиня хукваше към къщи да я сготви. Всичко вървеше бързо и удобно, защото той обслужваше по три домакинства наведнъж. Но ето че новооткритият завод за бройлери забълва на пазаря идеално изчистени пилета и жените престанаха да идват.
Не се и разхождаха вече много-много из парка — телевизия гледаха, а мъжете започнаха открито да роптаят против него из кръчмите:
— За какво държим всъщност тоя звяр? Цяла кравеферма работи само за него! Не сме чак толкова богати, че да хрантутим разни чудовища. И тоя наш Иван… защо не го уби, както си му е редно, ами ни го натресе на главите? Изглежда, не случайно като малък са му викали Иван Глупака…
Но до престарелия вече Иван тяхното недоволство не достигаше. Те отдавна бяха го обявили за велик, а как ще кажеш на един велик човек, че си недоволен от него! Щом той умря обаче, новият управник, който бързаше час по-скоро и него да провъзгласят за велик, престана да праща крави на змея. Той откри няколко лавки в парка и нареди който иска да си храни змей, сам да си плаща удоволствието. Отначало това месо се продаваше все пак по-евтино, но после изравниха цената му с цената на другото месо, защото хората го купуваха уж за змея, пък си го ядяха сами.