Разединени равнини
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разединени равнини». Краткое содержание книги:
— Империята на осите не влиза в съюзи — каза Неро и се изсмя дрезгаво. — Не са съюзници, а роби.
— Дават оръжие на робите си? — Мравкоидите от Тарк, както и мравкородните другаде, държаха роби за тежката работа и за нищо на света не биха сложили дори голям нож в ръцете им. Не толкова поради страх от въстание, колкото защото се гордееха със собствените си умения в боя.
— Не е толкова просто. Осоидите поддържат многочислени войски и непрекъснато попълват състава им с хора от завладените територии — помощни войски, така ги наричат. Империята поробва цели градове, след това набира бойци от окупираното население и ги изпраща далеч от дома, в друга завладяна територия. Все едно да изпратят ваши хора във… в Колегиум, във Век или нещо от този сорт. Сигурно невинаги се получава, но в огромната си част хората от помощните войски имат семейства у дома и знаят, че ако избягат или се разбунтуват, близките им ще платят сметката. Затова се примиряват. Някои са висококвалифицирани, занаятчии и прочие, други са просто месо за отстрел, първата вълна на всяка атака. Кофти работа без перспектива.
Паропс кимна отново и Неро потръпна, осъзнал, че думите му ще се разпространят из целия град, ще прескачат от ум на ум и току-виж стигнали до самия царски двор.
— Някои чужденци все още се изтеглят през западната порта — каза предпазливо мравкочовекът. — Всъщност, има и такива, които влизат през западната порта. Най-вече роботърговци, които се надяват да пласират стоката си в последния момент. Може би е време и ти да тръгнеш.
— Ще поостана още малко — заяви небрежно Неро.
— Струва ми се, че когато битката започне, осоидите няма да питат от коя раса си, а от коя страна на стените се намираш.
— Съвсем вярно — съгласи се Неро.
Паропс най-после обърна гръб на прозореца и хипнотичното съзерцание на близкото бъдеще.
— Защо си тук, Неро? — попита той. — Расата ти е известна с умението си да минава между капките. Колкото по-надалече бягаш, толкова по-дълго ще живееш, нали така казвате вие? Чудя се защо още не си направил онова, което би сторило всяко разумно човешко същество на твое място — да си плюеш на петите, докато още е време?
Неро вдигна рамене. Отчасти причината се криеше в приятелството му с Паропс, разбира се, но имаше и друга и тя беше толкова лична и толкова обикновена, че го беше срам да я признае на глас.
— Никога не съм виждал война — продума тихо той. — Имам по някое и друго сбиване в сметката си през годините, но не и война. Истинска война. Впрочем преди много години направих проучване и написах книга за Битката на чарковете при портите на Колегиум, но отзивите на критиката бяха, хм, постни, да речем. И с право, защото нямам никакъв личен опит във войните и битките и това си личеше. Това ми е причината, не по-лоша от всяка друга… е, доста лоша всъщност, знам.
— Не си в ред — поклати глава Паропс.
— Вероятно. Но пък моят народ умее да се изнизва в последния момент, а той още не е дошъл. Така че, кой знае, накрая може да оправдая очакванията и да постъпя по традиционния начин.
— Не отлагай твърде дълго — предупреди го Паропс, а после изглежда получи ново съобщение, прелетяло с ефимерни криле през навалицата от послания във въздуха. — Най-после са приели посланиците — обяви той.
Скрил се върна на бегом, приведена ниско сред високите колкото човешки бой туфи саблена трева. Придвижваше се на серии от спринтове през откритите участъци и благодарение на дългите си крака развиваше скорост, с каквато Салма не би могъл да се мери. А после застиваше неподвижно зад някое прикритие със запъната в лъка стрела. Салма и Тото се бяха окопали под една от големите туфи, която издигаше над тях тесните си, остри като бръснач стъбълца. Лежаха и наблюдаваха нетърпеливо неравномерното й приближаване.
А после Скрил спря рязко до тях и ги засипа с пръст. Странно същество беше тя — смесица от минаски боен бръмбар и нещо друго, с нищожно образование и лоши маниери, но ги беше превела безпогрешно дотук, на хвърлей място от имперската армия, сякаш познаваше всяка педя от терена като дланта на ръката си.
— Какво видя? — попита я Тото.
— Видя ли я — нея или дъщерите на милосърдието? — прекъсна го Салма.
Тя го изгледа подигравателно с ококорени очи.
— Дали пък случайно не сте пропуснали да забележите многохилядната войска ей там, ваше височество? Идея си нямам къде е вашата лъскава дама, но със сигурност не марширува из лагера, както си мислите. Така че, не, нямах честта да се срещна с нея и да я поканя тук на халба бира и сладки приказки. — Тя поклати глава и вдигна ръка да подръпне заострените си уши, сякаш се опитваше да ги направи още по-дълги. — Дори не успях да се приближа до лагера, защото имат часови на всяка крачка, проклетниците. Опасали са с постове целия лагер, направили са окопи, заграждения, дори малки наблюдателници са издигнали. А небето! За него не ми се говори даже. Ако планът ви е бил да хвръкнете с тези ваши крилца, значи не става за нищо. Въздухът гъмжи от летящи патрули като мухи около разложен труп. Явно смятат, че мравкоидите ще им дадат сериозен отпор, а и защо не? Аз със сигурност щях да го направя, ако давах нарежданията в Тарк.