Безпокойство
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Стоев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Безпокойство». Краткое содержание книги:
Там сееха. Задушният, застоял въздух бе изпълнен с миризми. Вонеше на пот, на мая, на гниещ злак. Сутрешната реколта вече бе обрана и натрупана на дебел слой до браздата. Зърното вече се разлагаше. Облаци работни мухи бяха надвиснали над гърнетата с мая, а в самия център на този черен кръговрат с метални отблясъци стоеше старейшината. Наклонил глава и с присвито око, той наблюдаваше капката суроватка върху нокътя на големия си пръст. Този нокът беше специален, плосък, старателно полиран и изтъркан до блясък с нужните съставки. Покрай нозете на старейшината по браздата, на десет крачки един от друг, в индианска нишка пълзяха сеячите. Те вече не пееха, но в гората все така нещо гукаше и охкаше и вече бе ясно, че не е ехо.
Атос тръгна по браздата, вглеждайки се в наведените лица. Намери Пестника, докосна го по рамото и той веднага, без да задава въпроси, излезе от браздата. Брадата му беше изцапана с кал.
— Защо, косми на носа, ме докосваш? — изхриптя той, взрян в нозете на Атос. — Един също като тебе, косми на носа, пипал, пипал, ама като го грабнали за ръцете и краката и го захвърлили връз едно дърво, там си виси и досега, а когато го свалят, сигурно вече няма да пипа, косми на носа…
— Идваш ли? — делово попита Атос.
— Има си хас да не дойда, след като приготвих закваска за седмина, вкъщи да не влезеш, косми на носа, смърди, невъзможно е да се живее, дъртата не иска да го изнесе, а аз самият вече не мога да го гледам. Само че къде отиваме? Куция вчера каза, че в Тръстиките, а аз в Тръстиките няма да отида, косми на носа, та там и хора няма, за момичета да не говорим, там дори да поискаш да хванеш някого за краката и да го метнеш връз дърво, косми на носа, няма кого, а аз без момиче повече не мога да живея, старейшината ще ме прати на оня свят… Ей го де стои, косми на носа, пули си очите, а е сляп като къртица, косми на носа. Един така стоял, че като го фраснали по окото, вече не стои, косми на носа, а в Тръстиките аз няма да дойда, ти както искаш…
— В Града — каза Атос.
— В Града е друго нещо, за Града ще тръгна, още повече, че разправят, че никакъв Град не съществува, косми на носа, а за Града лъже този дърт пън, дето като дойде сутрин, изяде половин гърне и започва, косми на носа, да плещи: това не трябва, онова не бива… Аз го питам, кой си ти, че да ми казваш какво не трябва и какво трябва, косми на носа — не казва, той самият не знае и за някакъв Град дрънка…
— Тръгваме вдругиден — каза Атос.
— Ама защо да чакаме? — възмути се Пестника. — Аз вкъщи не мога да нощувам, закваската смърди, дай по-добре да тръгнем тази вечер, защото един така чакал, чакал, пък като го замлатили, и той престанал да чака, и досега не чака… Дъртата ме ругае, живот няма, косми на носа, слушай, Мълчаливецо, хайде да вземем бабичката с нас, може пък крадци да я откраднат, аз не бих се възпротивил, а?
— Тръгваме вдругиден — търпеливо повтори Атос. — А ти си юнак, дето си приготвил много закваска. На нас…
Той не довърши, защото хората се развикаха:
— Мъртъвци! Мъртъвци! — закрещя старейшината. — Жените назад!
Атос се огледа. В края на полето, между дърветата, видя мъртъвци: двама сини и един жълт малко по-далеч. Главите им, с кръгли дупки вместо очи и с черна цепка вместо уста, бавно се озъртаха, огромните им ръце висяха като отсечени. Земята под стъпалата им вече димеше, бели струйки пара се смесваха със сиво-син дим. Тези мъртъвци бяха гърмени зайци и затова се държаха предпазливо. Дясната страна на жълтия бе разядена от тревобой, а двамината сини бяха покрити с белези от изгорено от квасец. На места кожата им се бе отлепила и висеше на парцали. Докато те стояха и гледаха, жените с писъци побягнаха към селото, а мъжете се скупчиха с гърнета с тревобой в ръце, като мърмореха заплашително и многословно. После старейшината каза: „Защо стоим! Да вървим!“. Всички се подредиха в редица и бавно тръгнаха към мъртъвците. „В очите! — подвикваше старейшината — Старайте се да ги уцелите в очите! В очите!“ Хората ги плашеха: „У-у! Я се махайте оттук! А-ха-ха-ха!“. Но никой нямаше желание да стигне до тях.
Пестникът вървеше редом с Атос, чистеше брадата си от калта, викаше най-силно от всички, а между виковете мърмореше: „Абе напразно отиваме, косми на носа, няма да издържат, ей сегичка ще побегнат… На това мъртъвци ли му викаш? Парцаливковци някакви, как ще издържат… У-у-у!“.